Започвам този блог с убеждението, че българското висше образование, според нееднократно споделяно мнение (например тази policy note на Световната банка), има нужда от фундаментална промяна, която следва да бъде осъществена чрез поредица от малки стъпки. Всеки трябва да допринесе с нещо, за да стане тя факт и се надявам, че това ще е моята малка стъпка принос. Това, което ще пиша, ще бъде насочено към специалност „Международни отношения” на Юридическия факултет на Софийския университет – това е специалността, която учех (и все още уча) в последните шест години, и върху която имам преки наблюдения. Следването в специалност „Международни отношения” в настоящия му вид за пет години унищожава амбицията на студентите да се интересуват и вълнуват от това, което учат, както и да научават повече, отколкото е необходимо. За пет години се научихме единствено да минаваме метър – не един и двама колеги са ми го споделяли. Това неудовлетворение е вредно за личното и професионалното развитие на всеки от нас и трябва да бъде излекувано. Погрешно е да мълчим за нередностите в нашата специалност и да автоцензурираме поривите си да изкажем своето неудовлетворение от страх да не намалее конвертируемостта на дипломите ни. Сериозните пропуски в знанията, които (не) получихме през тези пет години, и без това на практика сведоха тази конвертируемост до обидно ниско ниво.

 

Защо си позволявам да започна подобен блог? С риск да прозвуча нескромно, смятам, че съм в по-особена позиция в сравнение с повечето свои колеги, защото съдбата ми предостави възможност по време на следването да участвам в две разменни програми, които ме отведоха съответно в САЩ (1 г.) и Германия (6 м.). Смея да твърдя, че съм в уникалната позиция да съм видяла и била част от три различни образователни системи, което ми предоставя рядката възможност да мога да ги сравня и да подкрепям препоръките си с конкретни доказателства, които съм видяла със собствените си очи. Няма да крия, че едногодишният ми престой в University of Vermont, САЩ, изгради у мен почти безусловно възхищение към системата на висше образование в САЩ. Българският еквивалент е на светлинни години. Разбира се, в САЩ (колежанската и университетска образователна система в частност, да оставим основното и средното им образование настрана) също има кусури за доизкусуряване, както и недоволни критици. На тях обаче е предоставено правото открито да изразяват несъгласието си. За справка можете да се запознаете с трудовете на известния американски учен (някои от които преведени и на български) Стенли Фиш – един от галантните критици на постулата за критическото мислене, на който се основава цялата парадигма за “liberal arts” образованието в американски стил.

 

Театърът, разиграл се с последния изпит от следването по „Международни отношения” на випуск 2002-2007, за който повече можете да прочетете тук, тук и тук, освен, че ме потресе до дъното на душата ми, ме убеди за пореден път, че изкривяванията в образованието по международни отношения в СУ са двустранен процес – еднакво се дължат както на преподавателите, така и на студентите. Конструктивната ми критика ще бъде насочена и към двете групи. С третата група група от образователния процес – тази на администрацията – не съм запозната отблизо, но всички знаем колко малко е необходимо, за да бъдат любезни секретарките.

 

Дисклеймър: блогът представя единствено моите лични възгледи и наблюдения. Примерните курсови работи, с които ще илюстрирам някои свои разсъждения, са лично мое творение.

 

Приятно четене!