…щяхме да се приближим поне с крачка към една по-добра образователна система, в която онова, което аз и ти като студенти имаме да кажем по даден въпрос, се цени от онзи, на когото му плащат, за да ни учи – преподавателят. Разочароващо е, когато се потрудиш да създадеш нещо (което на всичкото отгоре ти е било поставено като задача от преподавателя), а после човекът, който би трябвало да го прочете и да предостави обратна връзка, не го удостои дори с поглед. Доста пъти съм се трудила, дори и когато съм знаела, че така стоят нещата в Софийския университет и че усилията ми си остават само за мен. Имали сме и преподаватели, които наистина четат курсовите работи. Проф. Стефанов го прави и е споделял, че му е много интересно какво мислят студентите по поставените въпроси. Беше си отбелязвал коя курсова работа е добра и след това на изпита беше малко по-лесно, ако твоята работа е сред харесаните. Проблемът с Георги Стефанов обаче е, че ние студентите нямаме никакъв начин да разберем какво точно му е харесало и не му е харесало в разработките ни (т.нар. от него “аналитични справки:). Единият начин да предостави обратна връзка е писмен и той е най-често използваният. Просто, четейки курсовата работа, нанася отстрани в полето своите бележки, забележки, въпроси, разсъждения, препоръки, поправки – всичко, каквото му дойде наум и което ще помогне на неговите студенти следващия път като пишат да се справят по-добре, ще им помогне да разберат по какъв начин разсъждава, чрез какви критерии оценява написаното. Въобще излишно е да убеждавам колко важна за студентите е обратната връзка. Тя може да стане и в устна форма – например професорът обявява приемно време, което спазва, обявява срок, в който студентите могат да дойдат за обсъждане на своите работи, например две седмици след предаването им, за да има време през това време да ги прочете и да направи бележки. В САЩ това е нерядко срещана практика, макар, разбира се, да преобладава писменият фийдбек. В един клас по творческо писане във Вермонт професорът беше предпочел всеки студент да дойде лично при него за обсъждане на разказите, които е написал. Не бих казала, че винаги всички дискусии се получават супер плодотворни, не мога и да твърдя, че системата на фийдбек е безусловно положителна, защото индивидите са тези, които вдъхват живот на системите, но определено смятам, че при доброжелателно и съзнателно (за пореден път ще използвам тази дума!) прилагане тази система е далеч за предпочитане пред нечетенето на курсовите работи – самото им възлагане тогава се превръща в безсмислено упражнение и отбиване на номера. Идеята на образователната система не е да кара тези, които въпреки леността, към която ги подтиква лошото й функциониране, са готови да отворят повече от две книги и статии за написването на една курсова работа, да се борят срещу системата и да придобиват знания самосиндикално и напук на нея, а обратното – да приобщава и онези, на които им иде отвътре да карат през просото. А и все пак тук говорим за уж най-реномирания университет в България (а дали?).
За илюстрация на казаното предлагам няколко сканирани страници от курсовите ми работи в САЩ, които нагледно показват какво значи да си вършиш работата от професорска гледна точка:
Курсова работа за нацията – предмет: Източна Европа в Модерността
Курсова работа за хумора в комунистическите режими – предмет: Източна Европа в Модерността
Кратка домашна работа – предмет: Религия и либерална демокрация
Курсова работа върху Маргарет Атууд и Джийн Рис – предмет: Постколониална англоезична литература
Курсова работа върху демократизацията в Бразилия – предмет: Сравнителна демократизация
Бих искала да обърна особено внимание върху първите две курсови работи – корекциите са толкова задълбочени, че винаги, когато професорът ми върнеше пейпър, прекарвах дълго време в размисъл над тях и дори си представях какво бих му отговорила. Просто личи, че човекът наистина взема присърце това, което върши. А като се сетя, че на всяка обявена за предаване на пейпър дата получаваше по около 60 писания, които прочиташе за две седмици, и до ден днешен ме изпълва дълбоко уважение към него. А дори не беше много високо в професорската йерархия, защото преподаваше предмети само от първи и втори курс, а и беше сравнително млад. Кога ли мастит български професор ще седне да чете, да мисли върху написаното от студентите му и да си води бележки??
Накрая, като продължение на една предишна тема за учебните планове, които преподавателите би било добре да предоставят в началото на семестъра (нещо повече от конспект на хвърчащ лист) – попаднах на страницата на преподавател от Юридическия факултет на Пловдивския университет:
Диман Димов - ето това имах предвид, когато говорех как преподавателите могат да подобрят учебния процес. Предоставено е описание на учебната дисциплина, подробен конспект, литература, необходима за подготовка по дисциплината, както и график на упражненията и текстовете, които трябва да се прочетат за всяко от тях. Освен това са публикувани оценките от изпитите – перфектна употреба на възможностите на Интернет – все пак живеем в епохата на информационните технологии. Разбира се, има какво още да се желае в посока публикуване на програма на занятията по седмици и на това, което ще се дискутира. Но като цяло – много добре и е радващо да се види такова нещо!
23 август, 2007 at 8:56 pm
Права си в това, което пишеш, но аз по-скоро мисля, че целта на курсовата работа е да те накара да направиш едно твое проучване и да разбереш нещо повече по конкретната тема. В този смисъл един добре написан пейпър може да ти е от полза на теб, независимо дали е оценен или не от преподавател.
24 август, 2007 at 10:10 am
Съгласна съм, но това е валидно повече, когато правим разграничение между недаващи си никакъв зор и такива, готови да попрочетат това-онова. Ако всички пишеха сериозно, т.е. системата беше такава, че да прави това възможно, повярвай ми – много е важно да разбереш как те оценява преподавателят. Освен това, ако знаеш, че той ще чете внимателно и ще претегля критично всичко, което пишеш, ще направиш възможното да подобриш качеството на написаното, нали? А и все пак се предполага, че преподавателите са по-големи специалисти от нас в дадена област, т.е. много по-добре е да се допиташ и до тяхното мнение, за да видиш правилно ли си разбрал нещата. А тук по метода на самообучението, който аз като цяло в никакъв случай не го оплювам и смятам, че е много важен, доста често се появяват изкривявания. То в крайна сметка, ако беше възможно да свършиш всичко сам, нямаше да има образователна система. Може би щеше да е и по-добре, де да знам:)
А относно начина на възлагане на курсови работи в България – мисля, че е доста порочен. В повечето случаи студентите сами могат да си избират темата и по един предмет темите могат да варират в изключително широк диапазон, а ми се струва, че даскалите, колкото и добре да са подготвени, едва ли могат да разбират от всичко еднакво. В резултат се получава така че ако пишеш по тема, с която професорът не е запознат в детайли, неговите корекции не могат да са много полезни. По-добре е да се задават някакви рамки – примерно трябва да напишеш 3 от 6 конкретно посочени от преподавателя теми за семестъра. Не смятам, че това е ограничение на свободата. По международна сигурност тази година точно така ни възлагаха курсовите и според мен това води до много по-добри резултати. Освен това за професора е много по-лесно да сравни качеството на написаното, ако за всички е била формулирана една и съща тема.
Айде, пак много се разписах:))