Тъй като искам да съм позитивна и полезна, без да съм поучителна, сега не знам откъде да започна. И все пак, мисля да се придържа към една от първоначалните идеи въобще за блога, която беше да споделя по какъв начин аз подхождам към своите курсови, да дам насоки за различните стилове на цитиране на източниците и да предоставя за свободно четене част от тези разработки, пейпъри или както там всеки си ги нарича. Всички те вече са в страницата „Мои курсови работи“ в този блог. Колкото повече безкрайните университетски неуредици ме хвърляха в отчаяние, толкова повече в мен се насаждаше мисълта, че колкото и промени да се правят във формата, качеството няма да се подобри докато не дойде промяна в личното съзнание. Ние като студенти сме длъжни, вместо да чакаме преподавателите ни да изискват повече от нас и да се оправдаваме за бездействието си с това, че те не го правят, да изискваме сами от себе си. Като по-млади, длъжни сме да поемем инициативата. Не искаме да зубрим, защото знаем, че така знания не се придобиват, нали? Всички се оплакваме от това, че трябва да учим уж „доброволно“, а всъщност почти насила, единствено от един учебник – този на преподавателя или на някое светило, чието протеже е преподавателят, а какво сме готови да направим, за да се промени това? Пасивността, която бързо ни завладява още в началото на следването, се просмуква и в начина, по който пишем курсови и реферати. Оправданието, разбира се, е че никой не ги чете – тогава защо да се хабя? Взимам една-две книжки, препечатвам по няколко страници от всяка (ако имам скенер и Fine Reader, още по-добре), влизам в Гугъл и отварям първите два сайта, излезли като резултат по зададеното търсене върху моята тема, копи-пействам, ако е на чужд език, с неудоволствие правя някой къде сносен, къде нескопосан превод и готово. Накрая на 10-страничното си произведение лепвам подзаглавие Библиография/Използвана литература, лаконично и мимоходом упоменавам там с безкрайна конкретност източници като „Интернет“ или заглавие на книга и най-много автор, за издателство, година и място на издаване или не дай си боже номер на страница/и хич не се хабя.

Спирам дотук с язвителните бележки по най-разпространения начин на писане на курсова работа в българските университети. Нали обещах да бъда позитивна.

В Америка практика, подобна на гореописаната, всеки студент би счел за обида към личното си достойнство. Там се опитват, всеки според възможностите си и докъдето му стига акълът, да създадат нещо свое, продукт на собствения им мозък и резултат от активно осмисляне на дискутираната материя. Това е постигнато чрез десетилетни усилия за изграждане на кодекс на почтено академично поведение, какъвто у нас липсва в момента. Всеки от нас като студент трябва да осъзнае собствената си роля в академичния процес, а тя е не по-малко важна от тази на преподавателя. Ако всеки от нас подхожда отговорно към задачите, които му се възлагат (колкото и глупави да му изглеждат, а в много случаи това за съжаление действително е така), ние ще имаме морално право да представим това като аргумент, с който да изискаме реципрочно поведение от страна на преподавателите.

Изприказвах един куп глупости, защото държа да наблегна на това колко важна е нагласата, с която се започва писането – нагласата трябва да е желание за задълбочаване в проблема и формиране на собствена позиция, а не претупване на работата. Тук аргументи като липса на време, пълен работен ден и т.н. хич не звучат трогателно. Докато учех в САЩ работех (вярно, че на половин работен ден, но там заетостта с лекции и извънкласна подготовка е доста по-внушителна отколкото тук), но това хич не ми пречеше и не можеше да ми служи като извинение да не си дам повечко зор. При писането на курсова човек се опитва да извлече максимална полза от зададената тема, колкото повече прочете от възможно най-много различни източници, толкова по-вероятно е формира истинско разбиране за нея, което ще си проличи и в писмените му разсъждения. Колко от нас, българските студенти, преди да напишем курсова работа, сядаме и си правим планче как да си структурираме темата, какви аргументи ще използваме, с какви примери ще се опитаме да ги докажем? Във Вермонт правех това за всяка курсова след като вече бях попрочела известен брой статии по темата и можех да мисля със собствената си глава. Тези схеми ми бяха супер полезни, за да си структурирам идеите. Самото графично изобразяване на този своеобразен брейнсторминг си зависи изцяло от личните предпочитания и навици – моите обикновено са доста хаотични, със стрелки, тръгващи отвсякъде и сочещи навсякъде, но стига на вас да ви изглежда подредено, другото няма значение. Това помага да разбереш какво искаш да кажеш, а без да имаш нещо да кажеш, упражнението писане на курсова работа се превръща в безцелно отбиване на номера. Ще кажете – „никой не ги чете, какъв е смисълът“ – и тук ще въздъхна тежко, защото е точно така. Неведнъж съм била разочарована, когато съм полагала усилия да направя нещо хубаво (последният случай беше Зоя Иванова по „История на Русия“, която въобще не беше погледнала курсовите работи) за оня, дето клати гората. В крайна сметка обаче нищо не е загубено и единствено ако запазим сериозното си отношение и желанието да противодействаме на тази система, ще можем да постигнем пробив в нея.

Връщам се обратно към курсовата работа. Второто нещо – най-важното според мен – е четенето, източниците. Трябва да са колкото се може повече! Ако за един реферат в СУ-ЮФ-МО съм прочела само две книги/публикации и съм преразказала по малко от всяка, смесвайки текста, без проблеми ще изкарам шестица, но със сигурност няма да задоволя изискванията на научното изследване, да не говорим, че при внимателно четене всичко ще изглежда като съшито с бели конци. Не може накрая в библиографията да сложиш две книги и с това да си приключиш работата. Всяка една статия от Интернет, всяка прочетена във връзка с темата статия или книга (дори и да няма дословен цитат от нея в текста на работата), трябва да се цитира накрая със заглавие, автор, година на издаване, брой (ако е списание) и т.н. Не е нужно да обяснявам защо е необходимо да се стремим към разнообразие на източниците, не сте глупави, ще се сетите. Въпросът е в това дали ще ни домързи да го направим. Разбира се, болен проблем е достъпът до качествени източници на чужди езици тук, в България, за него ще говоря по-нататък. А иначе, след като сме избрали сами да учим международни отношения, би следвало всяка тема, макар и скучна на пръв поглед, да може да ни стане интересна след като се поровим в нея. Аз многократно съм се убеждавала, че това е така.

Сега искам да се спра малко по-подробно на някои от стиловете на цитиране, които се употребяват в студентските разработки. В американските университети има няколко най-често употребявани стила (наричат се още и конвенции):

  • Chicago-Turabian се използва в разработки по история, но и в много други дисциплини, включително и ненаучни публикации като списания и вестници. За повече информация и справки кое как се цитира, можете да разгледате <тук>.
  • MLA (идва от Modern Language Association of America) е предпочитан стил в литературата, изкуството и хуманитарните науки. За справки – <тук>
  • APA (идва American Psychological Association) се употребява в разработки по психология, образование, социология, икономика, бизнес и др. Подробности <тук>.
  • IEEE (идва от Institute of Electrical and Electronic Engineers) се използва за публикации в инженерните науки, електрониката, телекомуникациите, компютърните науки и информационните технологии. За справки <тук>
  • CBE (идва от Council of Biology Editors, който днес вече се нарича Council of Science Editors) e стил за цитиране в естествените науки и математиката. Повече за този стил на цитиране <тук>.

Тези примерни страници, които посочих за справка, не са единствените в Интернет, а напротив – едва ли има американски университет, който да няма онлайн guide на най-често използваните стилове за улеснение на студентите. Някои университети предлагат и достъп до програми, улесняващи съставянето на библиографската част на разработката, което обикновено отнема поне 2 часа и е доста еднообразна и направо досадна дейност. Такива програми се предлагат и срещу закупуване – например endnote, ProCite или Reference Manager. Разбира се, закупуването на подобни програми е напълно излишно, но все пак съм длъжна да спомена тази опция. За мен най-лесният начин за справяне с проблема за цитирането е просто да вземете книга или статия, за която сте сигурни, че произхожда от издателство или периодично издание, което не гледа на цитирането с пренебрежение и да възприемете използвания там стил, който и да е той. Никой не очаква от студентите да знаят наизуст правилата, затова са и всичките тези справочници, но от тях би следвало да се изисква да са наясно с необходимостта от цитиране и с основните постановки, свързани с него.

Обикновено изборът на стил зависи от предпочитанията на преподавателя или ако такива няма, от личния избор на пишещия. Тъй като в България преподавателите ни нямат никакви изисквания в това отношение, то изборът принадлежи на нас самите. Важното е, независимо какво сме избрали, да го спазваме последователно.

Кратката ми проверка в Интернет показа, че и неамерикански университети и научни институти се ръководят от използваните в САЩ стилове и избират един от тях. Европейският съюз си има специални изисквания за вътрешноинституционално подготвяне на официални документи и публикации, вкл. цитиране на други официални документи, договори и др. Виж <тук>. На <тази страница> пък можете да се запознаете с наръчник за цитиране на договорите за европейските общности, решенията на Съда, директиви, решения на Комисията и т.н.

В България също има БДС за библиографско цитиране, както и други стандарти за библиографско описание на различни видове издания, които са съобразени с международните стандарти. Много полезна статия по този въпрос са написали А. Тотоманова и Е. Ангелова-Пенкова. Авторките абсолютно точно отбелязват следното:

„Гледната точка на библиографите е ясна – правилата задължително трябва да се спазват, защото в противен случай настъпва хаос и ползвателите няма да могат да намерят това, което търсят. Логично възниква въпросът – възможно ли е тези правила, заложени в стандартите, да се познават и използват от всички? Вероятно не. Според нас известна библиографска култура може и трябва да се получава още в училище и особено в университета.“ (удебеленият шрифт е добавен от мен)

Кой точно от стиловете ще бъде избран не е толкова важно, може да е даже някакъв хибрид или собствено творение, ако повече ви харесва, необходимо е обаче всеки цитат да дава нужната информация за цитираната работа – автор, заглавие, година на издаване, ако е книга – кое е издателството; ако е статия, в кое издание – сборник или списание – се е появила, и най-важното – НОМЕРЪТ на страницата, от която цитираме. Веднъж в САЩ ми бяха написали бележка, че цитирането се отнася не само за дословните цитати, необходимо е да цитираме дори и когато сме почерпили само идея от друг източник, като отбележим това в края на съответния параграф с номер/а на страница/и или пък, ако пасажът е прекалено дълъг – по друг уместен според нас начин, напр.с бележка под линия „този пасаж се опира до голяма степен на разсъжденията на …..(автор), ……(заглавие), страници 78-92 (примерно).

Акуратното, изчерпателно и отговорно цитиране е нещо, което в България трябва добре да се вкорени като изискване в мозъците на студентите. Защото, ако не си цитираш източниците, значи използваш нещо, без да си негов автор, т.е. плагиатстваш. Известно е, че в САЩ наказанията срещу плагиатстване са много строги и има многобройни системи за откриване на целенасоченото му използване от „хитри“ студенти (например Turnitin). За сведение обаче, а и за да не ме обвинят в американофилство, не само в САЩ е така. В Германия по един предмет ни накараха накрая на семестриалната разработка да приложим подписан от нас лист, на който декларираме, че сме съставили разработката си собственоръчно и не сме използвали други източници освен споменатите в библиографията. Ето тук може да видите въпросната страница (без оригиналния ми подпис, естествено, защото той си е на предадения и залежаващ в архива на университета във Франкфурт на Одер лист):

FFO-certify 

За справка в качените в страницата „Мои курсови работи“ документи (както на английски, така и на български) може да разгледате как съм цитирала (с бележки под линия или вътре в самия текст) и как съм съставила библиографията. Не винаги използвам един стил, даже съвсем не познавам стиловете толкова добре и затова ползвам Интернет наръчници или публикации, на които може да се разчита. Важното е в рамките на конректната курсова работа да се спазва последователно избрания стил. Освен това важно е още, когато започнете да четете за курсовата работа, своевременно да си отбелязвате от къде какво четете, аз обикновено си поддържам тази информация във файл на компютъра, особено адресите на уебсайтовете, които посещавам. Някои професори изрично казват, че не изискват цитиране на източниците. Макар и да е рядкост, във Вермонт попаднах на такъв професор, който преподаваше външна политика на САЩ. Ако разгледате по-внимателно качените курсови работи, ще забележите, че в началото хич не се справях добре с цитирането и съставянето на библиография, имам курсови, в които хич я няма, други, в които е лоша или недостатъчна. Считах го за нарочно създаден дразнител, който единствено губи времето на студентите. Но с времето всичко се учи.

В заключение искам да кажа, че цитирането не е самоцелно, въпреки че е доста досадно – освен че учи на прегледност и почтеност, то е и добра отправна точка за всеки, който прочете вашата работа и търси да прочете подобни разработки в същата сфера. Някой би казал, че твърде много обръщам внимание на формалната страна на нещата, но всъщност, цитирайки коректно и изчерпателно, можете много да помогнете на някого като вас, който е тръгнал да се рови за подходящи източници за своята курсова работа. Въобще в академичния свят това си е един вид куртоазия, освен това служи като система за cross-referencing на различните учени и техните разработки. Ако моите не са достатъчни, ето още аргументи в полза на цитирането.

Пример за добро цитиране в българска научна разработка в областта на международните отношения: Пламен Пантев, който е прекарал известно време в американски университети, се справя чудесно с цитирането в последната си монография – „Международните преговори в областта на сигурността“ (София, 2006, издателство Софи-Р).

Пример за недобро (по-скоро липсващо) цитиране в българска научна разработка в областта на международните отношения: Георги Стефанов никога не цитира използваната литература за написването на обемистите си учебници по теория на международните отношения, теория и практика на външната политика, теория на международната сигурност, а е невъзможно такава да няма.

И накрая искам да обърна внимание на следната дискусия, поместена в уебсайта на електронно издателство LiterNet, която прочетох с голям интерес – <дискусия> относно стандартите за цитиране в България с гледни точки на библиографите и редакторите, както и с полезна и подробна информация за наложилите се в международен план стилове за цитиране на интернет източници.

Advertisements