Вдъхновена от вчерашното си хрумване за това, което нарекох „кодекс на почтеното академично поведение“, днес се разрових в Интернет, за да разбера как стои този въпрос на други места. Пионер в употребата на „академични кодекси на честта“ (academic codes of honor), „кодекси на академичената почтеност“ (codes of academic integrity) са университетите в САЩ. Тази статия от Wikipedia проследява историческото развитие на кодексите на честта (дори самото име звучи толкова американско:). Традицията започва още от не кой да е, а Томас Джеферсън, под чието давление е съставен първият такъв кодекс в College of William and Mary. Днес над 100 (цифрата се споменава в тази статия на английския вестник Guardian) американски университета и колежи, както частни, така и държавни, използват кодекси на академичната почтеност под някаква форма.

Разгледах кодексите на честта на няколко университета:
Louisiana Tech University
New Jersey Institute of Technology
University of Vermont – съвсем новичък – от миналия месец
Brandeis University
Duke University
Vanderbilt University

В Германия също има университети, приели под една или друга форма кодекси на честта – така например Университетът в Ерфурт използва „Етичен кодекс за гарантиране на добрата научна практика“ (Ethikkodex der Universität Erfurt zur Sicherung guter wissenschaftlicher Praxis), сигурно има и други, но сега нямах време да се ровя повече.

Какво ми направи впечатление? Начинът и форматът, с които се изразява идеята за академична почтеност, са най-разнообразни (от съвсем кратки студентски клетви като в Дюк до пространни текстове с нагледни примери за действията, съставляващи нарушение на кодекса, като във Вандербилт), но всички кодекси се стремят към едно – да дефинират по възможно най-ясен начин какво представлява почтеното академично поведение, основно това става чрез изчерпателно изброяване на нарушенията на кодекса; да дефинират наказанията за тези нарушения; да институционализират процеса на следене за нарушения и определяне на наказания чрез създаването на „съвети на честта“ (най-общо казано, иначе носят различни имена), състоящи се неизменно от представители на студентската общност, преподавателската общност и служители на университета; и чрез всичко това да бъдат един инструмент за създаване на култура и дух на почтеност сред членовете на академичната общност благодарение на техните съвместни усилия.

Ще се спра на нарушенията на академичната почтеност, като ще използвам кодекса на Университета Вандербилт, защото ми се струва най-изчерпателен. Всички цитати по-надолу са от него, а линкът е даден по-горе. Нарушения на първо място са всички форми на преписване на присъствен писмен/устен изпит, тест, доклад, упражнение, изпит за вкъщи, курсова работа, задача и т.н. Преписване може да е преписване от другарчето на чина пред теб, използване на пищови, записки, учебници, книги, търсене на помощта на приятел за подготвяне на възложена домашна работа и всякакъв вид помощ, за която преподавателят предварително е разяснил, че е непозволена (напр. ползването на калкулатор при изричната му забрана). На второ място нарушение е плагиатството, което този кодекс дефинира като включване на идеите на друг в своята собствена работа без упоменаването на този източник по изискуемия начин. Нарушение е и фалшифицирането на дневниците за присъствие на лекции, стажове и т.н. Нарушение е и предаването на курсова работа, реферат, доклад и т.н., вече написани и предавани по друга дисциплина. Нарушение е даунлоудването или закупуването на курсови работи от фирми или сайтове, предлагащи изготвянето им срещу заплащане (такива в България бол, в САЩ също между другото) – например referati.com и др. Съзнателно пропуснах няколко от нарушенията, защото не смятам, че са съотносими към ситуацията в България.

Ето сега един цитат във връзка с плагиатството:

„Students often have trouble distinguishing between privileged information and common knowledge. An idea is often considered common knowledge if it is encountered at least three times in separate sources during one’s research into a particular subject. (…) Students should understand that sources of common knowledge can be plagiarized. Copying or close paraphrasing of the wording or presentation of a source of common knowledge constitutes plagiarism. (…) Students (…) must (…) learn to discern what is included in plagiarism (…) and must know and practice the specifications for citations in scholarly work.“

После е даден пример за плагиатство, което преподавател е докладвал на т.нар. Honor Council. Има подробно разискване, тълкуване и обяснение защо това е плагиатство.

За да не се объркват студентите какво е плагиатство и какво не, трябва да има ясна дефиниция, която не просто да залежава някъде си, в отдавна написан и от никого непоглеждан и непознат документ. Всекидневна практика на университета, на преподавателите би следвало да бъде разпространяването на информация за кодекса на почтеното академично поведение и създаването на нетърпимост към всички нарушения в него.

Първият английски университет, осмелил се да копира идеалистичната американска приумица, е Northumbria University – това се случва тази година. Споменатата по-горе статия на Гардиън описва този случай и претегля предимствата и недостатъците на системата на университетските кодекси на честта. Типично по английски, в Англия се намират доста скептици, които твърдят, че самото наличие на кодекс на честта (под каквато и да било форма и наименование) няма да постигне магически успех, ако в академичния живот, в и извън класната стая, по време на цялото следване – от приемането до завършването на университета, не се случва активна дискусия относно фундаменталните ценности, конституиращи академичната почтеност. (ето оригиналният цитат: „Whether you adopt an honour code, modified honour code, community standard, campus covenant, or academic integrity policy, its strength and influence are borne of the myriad ways to promote discussion from admission to graduation, inside and outside the classroom, of the fundamental values of academic integrity.“) Според мен подобен кодекс е отправна точка и индикатор за наличието на желание за повеждането на диалог относно тези ценности, а не безсилен придатък на академичната дискусия. Разбира се, че кодексът сам по себе си не може да наложи нищо, след като в тази държава (България имам предвид) дори и обвързващата сила на правото е под въпрос, но неговата сила е именно в апела към дълбоко заложеното във всеки от нас разбиране за морал и справедливост и така той би бил силен стимулатор за създаването на култура на почтеност, каквато е безкрайно необходима в нашия университет.

В английския пример ми допада фактът, че своеобразният академичен кодекс на честта въвлича всички участници в академичния живот – както студентите, така и университетската институция и по този начин се превръща в договор между тях, нещо много по-желателно от задължителното му налагане от университета например. Представям си евентуален български вариант на подобен кодекс именно по този начин – като съдържащ препоръки за поведението на студенти, преподаватели и служители. Отлична първа стъпка по този път е Етичният кодекс на служителите на УНСС. Може и да съм пропуснала, но при търсенето си в Интернет не попаднах на български университет, който да е създал етичен кодекс за поведението на студентите и преподавателите. Според мен това е една възможност, която си струва да се обмисли.

Конкретно за Софийския университет това ще означава огромни усилия не само от страна на студентите, но и на преподавателите, да спазват почтено поведение. Това ще означава последните да се задължат да водят лекции редовно или ако ще им се наложи да не могат да проведат лекцията, да известяват за това предварително и да дават уважителна причина; да предоставят на студентите възможност за достъп до разнообразни източници по своя предмет (т.е. няма да ги задължават да купуват единствено техния учебник, за да минат изпита); да фасилитират прилагането на дискусионни методи на обучение по време на лекция; да не диктуват лекции; да четат възложените от самите тях курсови работи и един куп други неща, които ще бъдат предмет на бъдеща дискусия в моя блог. Отговорността на студентите е ясна – редовно присъствие на лекции, отказ от преписване, сериозно отношение към писането на курсови работи. Тъй като нашата система на висше образование е доста изостанала в развитието си в сравнение с тези в САЩ или Великобритания и поради западането на стандарта на преподаване, ще се наложи и преподавателите да дадат гаранции за почтеното си поведение. Кодексите в американските университети не съдържат препоръки към преподавателите (или поне в разгледаните от мен не намерих такива), защото там към тях твърде рядко има основания за подозрение в непочтено поведение.

Още подробности относно университетските кодекси на честта можете да прочетете тук и тук. Засега спирам с въпроса за Кодекса на академичната почтеност, но ще проуча материята в подробности, когато разполагам с повече време, а може пък и да изготвя проект на такъв кодекс на СУ, който първоначално да се предостави за подписване на желаещите студенти и преподаватели, а ако те се окажат доста, наличието на воля да се спазва почтено поведение ще доведе до институционализирането на практики за повишаването на тази култура сред повече студенти – например чрез предоставянето на свободно избираеми кратки семинари по академична почтеност, безплатно разпространяване на кодекса и на справочници за правилно цитиране на източниците при записването на всеки новоприет студент, поемането на ангажимент от страна на преподавателите да отделят първата си лекция или част от нея, за да наблегнат на важността на придържането към почтено академично поведение.

Не знам дали сте изпитвали онова особено чувство на чиста радост, когато знаете, че сте създали нещо сами, със собствените си сили и акъл. Това чувство на интелектуална стимулираност беше мое безценно гориво през цялото време докато учех в САЩ и никой не може да ме убеди, че е било самозаблуда или промиване на мозъка. Никой не може да ме убеди, че младите хора в България не заслужават да изпитват същото чувство по време на следването си в нашата страна.

Advertisements