…щяхме да се приближим поне с крачка към една по-добра образователна система, в която онова, което аз и ти като студенти имаме да кажем по даден въпрос, се цени от онзи, на когото му плащат, за да ни учи – преподавателят. Разочароващо е, когато се потрудиш да създадеш нещо (което на всичкото отгоре ти е било поставено като задача от преподавателя), а после човекът, който би трябвало да го прочете и да предостави обратна връзка, не го удостои дори с поглед. Доста пъти съм се трудила, дори и когато съм знаела, че така стоят нещата в Софийския университет и че усилията ми си остават само за мен. Имали сме и преподаватели, които наистина четат курсовите работи. Проф. Стефанов го прави и е споделял, че му е много интересно какво мислят студентите по поставените въпроси. Беше си отбелязвал коя курсова работа е добра и след това на изпита беше малко по-лесно, ако твоята работа е сред харесаните. Проблемът с Георги Стефанов обаче е, че ние студентите нямаме никакъв начин да разберем какво точно му е харесало и не му е харесало в разработките ни (т.нар. от него „аналитични справки:). Единият начин да предостави обратна връзка е писмен и той е най-често използваният. Просто, четейки курсовата работа, нанася отстрани в полето своите бележки, забележки, въпроси, разсъждения, препоръки, поправки – всичко, каквото му дойде наум и което ще помогне на неговите студенти следващия път като пишат да се справят по-добре, ще им помогне да разберат по какъв начин разсъждава, чрез какви критерии оценява написаното. Въобще излишно е да убеждавам колко важна за студентите е обратната връзка. Тя може да стане и в устна форма – например професорът обявява приемно време, което спазва, обявява срок, в който студентите могат да дойдат за обсъждане на своите работи, например две седмици след предаването им, за да има време през това време да ги прочете и да направи бележки. В САЩ това е нерядко срещана практика, макар, разбира се, да преобладава писменият фийдбек. В един клас по творческо писане във Вермонт професорът беше предпочел всеки студент да дойде лично при него за обсъждане на разказите, които е написал. Не бих казала, че винаги всички дискусии се получават супер плодотворни, не мога и да твърдя, че системата на фийдбек е безусловно положителна, защото индивидите са тези, които вдъхват живот на системите, но определено смятам, че при доброжелателно и съзнателно (за пореден път ще използвам тази дума!) прилагане тази система е далеч за предпочитане пред нечетенето на курсовите работи – самото им възлагане тогава се превръща в безсмислено упражнение и отбиване на номера. Идеята на образователната система не е да кара тези, които въпреки леността, към която ги подтиква лошото й функциониране, са готови да отворят повече от две книги и статии за написването на една курсова работа, да се борят срещу системата и да придобиват знания самосиндикално и напук на нея, а обратното – да приобщава и онези, на които им иде отвътре да карат през просото. А и все пак тук говорим за уж най-реномирания университет в България (а дали?).

За илюстрация на казаното предлагам няколко сканирани страници от курсовите ми работи в САЩ, които нагледно показват какво значи да си вършиш работата от професорска гледна точка:

Курсова работа за нацията – предмет: Източна Европа в Модерността

Курсова работа за хумора в комунистическите режими – предмет: Източна Европа в Модерността

Кратка домашна работа – предмет: Религия и либерална демокрация

Курсова работа върху Маргарет Атууд и Джийн Рис – предмет: Постколониална англоезична литература

Курсова работа върху демократизацията в Бразилия – предмет: Сравнителна демократизация

Бих искала да обърна особено внимание върху първите две курсови работи – корекциите са толкова задълбочени, че винаги, когато професорът ми върнеше пейпър, прекарвах дълго време в размисъл над тях и дори си представях какво бих му отговорила. Просто личи, че човекът наистина взема присърце това, което върши. А като се сетя, че на всяка обявена за предаване на пейпър дата получаваше по около 60 писания, които прочиташе за две седмици, и до ден днешен ме изпълва дълбоко уважение към него. А дори не беше много високо в професорската йерархия, защото преподаваше предмети само от първи и втори курс, а и беше сравнително млад. Кога ли мастит български професор ще седне да чете, да мисли върху написаното от студентите му и да си води бележки??

Накрая, като продължение на една предишна тема за учебните планове, които преподавателите би било добре да предоставят в началото на семестъра (нещо повече от конспект на хвърчащ лист) – попаднах на страницата на преподавател от Юридическия факултет на Пловдивския университет:

Диман Димов – ето това имах предвид, когато говорех как преподавателите могат да подобрят учебния процес. Предоставено е описание на учебната дисциплина, подробен конспект, литература, необходима за подготовка по дисциплината, както и график на упражненията и текстовете, които трябва да се прочетат за всяко от тях. Освен това са публикувани оценките от изпитите – перфектна употреба на възможностите на Интернет – все пак живеем в епохата на информационните технологии. Разбира се, има какво още да се желае в посока публикуване на програма на занятията по седмици и на това, което ще се дискутира. Но като цяло – много добре и е радващо да се види такова нещо!

Advertisements