Разглеждам си студентската книжка и се опитвам да си припомня по колко от дисциплините в петгодишното си следване сме имали т.нар. „упражнения“. По мой спомен имахме „упражнения“ по История на международните отношения във втори курс, нещо като упражнения по Нова и най-нова история на балканските народи (казвам „нещо като“, защото те си бяха част от редовните лекции, но ги водеше един докторант), по Международна сигурност (които впоследствие се оказаха упражнения по международно публично право и нямаха никакво влияние за оценката по МС) и по Теория на международните преговори. Още в първи курс трябваше да имаме упражнения по Основи на икономическата теория, само че нямахме. Значи всичко на всичко 4 „упражнения“ от 39 изучавани дисциплини (поне толкова са записани в моята книжка). Може и да сме имали упражнения по Международно публично право, Международно частно право и Международни спорове и конфликти в първия семестър на четвърти курс, когато бях в Германия, но дори и да прибавим тези 3 дисциплини, резултатът ще е 7 от 39, което не подобрява много нещата. А и доколкото знам не сме имали упражнения.

Упражненията по История на международните отношения бяха забутани в една стая някъде в Биологическия факултет, до която се стигаше през невероятни катакомби. В крайна сметка тези упражнения, макар и твърде негъвкаво структурирани, имаха някаква полза. Подходът на докторантката не се различаваше много от подхода на учител към ученик в средното училище, което в определени случаи ме дразнеше, но като се замисля е по-добре от липсата на всякакъв педагогически подход при провеждането им. Спомням си, че бяхме разделени на групи (което беше смислено при толкова голям курс) и четяхме разни договори, примерно конвенцията от Монтрьо за режима на Босфора и Дарданелите, и после ги обсъждахме. Всъщност обсъждане не е точната дума, защото истинска дискусия никога не се получаваше. Ние в нашата учебна система рядко проявяваме желание и намираме смисъл в това да мислим на глас пред своите съученици/състуденти и да създаваме върволица от допълващи се, тласкащи напред мисленето на цялата група и предизвикващи нови и нови отговори мнения. Мисля, че е по-скоро чиста апатия, отколкото страх от това да не се изложим пред останалите. Спомням си, тази година присъствах на една лекция по История на черноморския район, това е избирателна дисциплина, която не бях взела предните години и сега си я догонвах заедно с второкурсниците. Преподавателката и друг път ми е правило впечатление разказва увлекателно и има доста познания. Имаше едно момиче от Украйна и понеже в лекцията ставаше въпрос отчасти за Украйна, момичето постоянно се намесваше и разказваше интересни неща, явно беше чела по тези въпроси. Преподавателката за някои неща не беше съгласна с нея, но беше много доволна, че момичето взимаше участие и оживи лекцията. Нейната активност обаче не подтикна никой от колегите й да вземе участие.

Импровизираните упражнения, които имахме по История на балканските народи, всъщност си бяха лекции, само че представени от докторанта. Помня, че веднъж беше поканил свой приятел и колега, вече издал доста публикации и доста компетентен поне според нашия докторант, който да ни изнесе лекция. Не си спомням как се казваше, нито какво ни е говорил, което е индикация или за лошата ми памет или за факта, че не е казал нищо съществено.

По Международна сигурност бяха най-добрите упражнения, които сме имали. Както се оказа, те бяха всъщност по-скоро по Международно публично право, не покриваха учебния материал по Международна сигурност и нямаха никакво влияние върху оценките, въпреки усилията, които положи докторантът (не знам дали беше докторант де, ама не знам как да го наричам – абе Динко се казваше). На първото упражнение имаше около 15-20 души от курса. Когато се разбра, че упражненията всъщност не влияят на предмета Международна сигурност, колегите спряха да ги посещават, идваха по 4-5 души. А упражненията наистина от всичко, което сме имали и като упражнения, и като лекции, най-много се приближаваха до представата за обучение със силно изявен дискусионен елемент. Динко ни изпращаше предварително по мейл по 1-2 статии, които да прочетем като подготовка за следващото упражнение. Винаги идваше с предварително съставен (печатно, не ръкописно) и отпечатан на около три страници план, много добре знаеше какво иска да обсъди с нас и какво иска да ни накара да разберем, задаваше въпроси и ни караше да говорим. Обаче наслоеното с години мълчание и незаинтересованост си казваха думата. А дори и ако искахме да говорим, усещахме (т.е. аз за себе си, за другите не знам), че ни липсва подготовка и ненаученото в продължение на четири години ни пречи да бъдем на ниво и да извлечем максимална полза от дискусията. Като прибавим към това и липсата на посещаемост след като се установи, че упражненията не служат за нищо, ефектът от тях бе нищожен в края на следването ни и си останаха предвестник на едно по-хубаво, недостижимо за сега бъдеще. Такива упражнения трябваше да имаме още в първи курс по Обща теория на правото, а не в пети.

И накрая, „упражненията“ по Теория на международните преговори си бяха наистина упражнения в кавички. Не искам да обиждам персонално докторантката, обаче: първо, всякаква липса на общ план и структурираност, на цел и виждане в каква посока иска да поведе студентите, които са й поверени да обучава, какви знания иска да им предаде; второ, поредното безсмислено раздаване на презентации, които остават в полза единствено за изготвящите ги (да се надяваме), но не и за другите (защото те не си правят труда да ги слушат); трето, липса на насоченост на дискусиите, бяха по-скоро по задължение, отколкото с истинско желание да се получи полезен разговор. Всеки път на дневен ред се поставяше въпросът „какво ще дискутираме сега“ и ние като казвахме на доктрорантката „кажете вие“, тя неизменно отговаряше „не, вие си изберете“ и накрая все го докарвахме до случая с медиците в Либия – разглеждан от различни аспекти на преговорната теория. Тези дискусии по никакъв начин не допринесоха за по-доброто ми запознаване и разбиране на случая, не ми дадоха теоретични инструменти за анализиране на практическата ситуация, не ми помогнаха да я разбера по-добре от неспециалиста, от „обикновения“ човек. В това се изразява трагичната липса на подготвеност, с която излизаме от тази специалност.

Както казах, персонално не обвинявам момичето, което ни водеше упражненията. Тя не е виновна за това, че вероятно никой не е счел за нужно бъдещите преподавателски кадри да получават педагогическа подготовка и теоретична и практическа такава относно прилагане на по-съвременни методи на водене на упражнения. Това че другият докторант, Динко, се справяше по-добре, е плод на самообучение, обучение някъде другаде, но не и на целенасочена университетска политика. А такава задължително трябва да има, защото скоро във факултета няма да остане добре подготовен човек, който да може да преподава така, както се прави в престижните университети в света, а напротив – ще изоставаме все повече. Друг е въпросът, че утвърдените вече преподаватели, които разполагат с много познания, също не проявяват никакво желание да надникнат в новата вселена, която предлагат непознатите у нас дискусионни методи на обучение и по този начин всъщност не съумяват ефективно да предадат тези познания на студентите. Силата на навика и нормалното почти за всеки човек свикване с по-лесното и рутинното едва ли ще могат да бъдат променени на този късен етап.

Цялата идея за упражнения, така както съществува в нашата специалност, за мен е един образователен абсурд. Не в нарочни упражнения, а във всяка изучавана дисциплина в специалност МО трябва да залегне практичното, доближаване на обучението до реалността във възможно най-голяма степен, симулиране на реалността. Трябва да се окуражава говоренето, споделянето на собствени възгледи, защитата на собствената позиция, защото дори и в началото да нямаш възглед по конкретен въпрос, ако други подемат и повдигнат дискусията на едно добро ниво, човек се чувства подтикнат и интелектуално стимулиран да изгради позиция и да се включи. Не искам да издигам на пиедестал възможността на групата чрез формиране на групови норми да влияе върху индивида, но аз съм изпитвала подобно въздействие на груповото поведение по време на дискусия върху себе си и го намирам за освежаващо и стимулиращо. Доста работа е нужна, за да се изкорени навикът на българския студент да мълчи, който се гради у него още от ученическите години. На мен СУ ми подейства силно негативно в това отношение, всъщност в училище ситуацията беше много по-добре, може би донякъде обусловена от това, че контактите с учителите са далеч по-близки, отколкото тези с преподавателите в университета. Усещах как пропастта между мен като студент и тях като преподаватели все повече се разширява, усещах се погълната от културата на мълчание. Трябва да се опитаме някак да си подадем ръка и да скъсим дистанцията – и студенти, и преподаватели. Вярно, имали сме предмети, където се е получавала някаква дискусия, хората са задавали въпроси (тя интерактивността не се изчерпва само с това, но това е друга тема), но доминиращият метод на инструкция беше говорене, говорене и пак говорене (преподавателско), а доста често и диктуване. Къде беше разработването на външнополитически сценарии по изключително важния предмет Теория на външната политика, къде беше упражняването на различни методи за външнополитическо прогнозиране и куп други неща, които можеха да бъдат въведени без много усилия, само с желание? Общо взето, не е преувеличено да се каже, че бяхме оставени на произвола на съдбата.

Не е зле СУ, ако все още има сили и останали активни хора, да се замисли за кандидатстване с проекти по направленията за висше образование от оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ на Европейския социален фонд, които ще отпускат финансиране за развитието на докторанти, постдокторанти и млади учени. Огледах сайта на дирекция „Структурни фондове и международни образователни програми“ на Министерството на образованието (актуализиран от някой усърден и отговорен служител, за което поздравления) – има подробни обяснения какви са приоритетните програми, как се кандидатства с проекти по тях, кои проектни дейности са допустими. Повече информация за направлението „Развитие на докторанти…“ Крайният срок за кандидатстване с проект е 8 октомври. Запознах се набързо с насоките за разработване на проектно предложение. СУ може да кандидатства като институция сам или в партньорство с друго висше училище, или научен институт, или организация. Не виждам пречка университетът да кандидатства например с проект за целева група 7-8 докторанти, които да бъдат свързани с европейски образователни институции, предлагащи педагогическа подготовка за бъдещи преподаватели, да бъдат изпратени на някой и друг семинар (макар и генерално да съм скептично настроена към семинарите), да им се съдейства за публикуване на статии в чуждестранни журнали, което ще стартира научната им кариера и въобще тези хора да получат подготовка за бъдещата си академична кариера. Защото в България скоро добрите преподаватели ще са на изчезване.

Advertisements