Вчера позачетох мненията в Интернет форума на Софийския университет. Форумът се оказа по-активен, отколкото очаквах. Не съм го разглеждала много, но потърсих темите, които ме вълнуват и попаднах на една такава, озаглавена „Няма ли най-накрая да има някакви реформи?“. Доста е стара, от миналата година, но това не я лишава от актуалност, защото всъщност оттогава досега нищо не е направено. Първо публикувам отдолу по примера на един от участниците във форума една статия от в-к Капитал от 2005 г., защото смятам, че е добре написана и казва важни неща. Ето и линк към нея, но той ще се отвори, само ако имате абонамент за архива на вестника. Надявам се, че не нарушавам авторските права на вестника, все пак вече така или иначе я има в Интернет.

Проблемът на висшето образование не е в липсата на пари (в-к Капитал, брой 22, 4 юни 2005)

Георги Мечкаров, студент в Duke university, САЩ

Пиша ви по темата на броя за висшето образование в България, публикувана в бр. 21 на „Капитал“. Радвам се, че сте повдигнали въпроса, и смятам, че когато се дискутира реформата в българското образование, е добре да бъде чут гласът и на студентите в западни университети.

Мога да заявя, че разликите в образованието в България и в Америка са огромни. Може би най-голямата и основна разлика е в количеството работа, която всеки студент има. Например в Дюк (Duke University, Северна Каролина), където аз следвам, тя е с пъти повече от количеството материал за учене, което има българският студент, дори и в най-престижните специалности на най-престижните университети в България.

Дори и самите думи, които използват студентите в България и САЩ, показват разликата. В България по време на сесия всички учат, зубкат, четат и т.н. Докато при нас в Дюк се казва просто, че имаме много работа за вършене. Студентите в САЩ приемат образованието като работа, която трябва да се свърши, и я вършат по същия начин, по който ще вършат работата си, след като завършат – изпълнително и много отговорно. Докато поне според моите лични наблюдения в българските университети доминира мнението, че образованието е просто надлъгване с професора или асистента.

Като казвам, че студентите не се отнасят отговорно към работата си, далеч нямам предвид, че те са виновни за ситуацията. Аз лично съм бил свидетел как студенти от много елитна специалност (тоест с много висок приемен бал) се разбират с инструктора си да не посещават лекции, но въпреки това да получат шестиците. В резултат на това никой не „работи“, асистентът си получава хонорара, студентите – отличните бележки и всички са доволни. А това е нещо, което гарантирам, че никога не може да се случи в който и да било от американските университети. Или поне тези от top 50.

Но дори и когато няма такова негласно споразумение, системата в България е все още много архаична. Например т.нар. устен изпит е най-голямата пародия на образование. В Америка такова нещо в днешно време не съществува никъде – понеже се е доказал като изключително неефективен и субективен метод за оценяване. А в България може би поне 60-70% от изпитите в университета са на този принцип.

Друга разлика е форматът на оценяване. Ще дам пример. Този семестър вземах „Статистика“ в Дюк. Формата на оценяване беше следната:

Финален изпит 20%
Първи междинен изпит 20%
Втори междинен изпит 20%
Работа в клас* 20%
Лабораторна работа 10%
Проект 5%
Web задачи** 5%

За да бъда сигурен, че имам шанс да не ме скъсат, трябваше да отделям средно по 10-12 часа на ден, за да се подготвя. Подготовката за трите изпита, които са накъсани на равни разстояния през семестъра, е съвсем отделна. Всеки студент взема по още минимум три такива курса със същото натоварване. В България в специалност „Стопанско управление“ и „Икономика“ в Софийския университет, както и в почти всички специалности в УНСС, вземат същия предмет „Статистика“ през втората година. Там системата е следната:

Финален изпит
пред професор
или асистент – 100%

В резултат на това дори и някой да е бил последователен, колкото всеки студент в Дюк е длъжен да бъде, това няма никакво значение, защото всичко зависи от финалния изпит и всички съпътстващи го субективни фактори (особено ако е устен).

Когато преди година говорих с един български професор, той ми каза, че тези разлики се дължат на това, че в Дюк образованието струвало 160 000 долара общо, а в Софийския университет студентите плащали общо към 900 лева. Според мен обаче това не може да е никакво оправдание, защото освен чиста проба мързел от страна на професорите не може да има друга причина, поради която да не спират с абсурдните устни изпити и да не дават много повече работа през семестъра.

Излиза така, че и студентите са доволни (за това, че нямат много работа), и преподавателите са щастливи (за това, че не трябва да проверяват нищо). В крайна сметка студентите вземат дипломите и се оказва, че никой работодател няма вяра на фалшивите шестици в тях. Излиза, че в краткосрочен план всички печелят малко, а в дългосрочен план всички губят много.

За да се промени тази система, не са нужни пари, защото има много елитни държавни университети, където образованието пак е почти безплатно, но стандартите са далеч по-високи от тези в България.

*In-class problems – кратки тестчета в началото на всеки учебен час
**Web problems – отговори на въпроси, които трябва да бъдат пратени в електронен формат на професора не по-късно от 10 минути преди започването на всеки час

Статията твърди, че основен проблем на висшето образование в България е не липсата на пари, а професорският мързел, изразяващ се в нежелание да се промени архаичната и субективна устна форма на изпитване, която преобладава в българските университети. Такъв е възгледът на автора. Абсолютно съгласна съм с едно – погрешно е крайната оценка по даден предмет да се формира чрез една-единствена форма на оценяване – била тя писмена, или устна. Не мога да застана категорично срещу устната форма на изпитване, защото не смятам, че писмената чрез тестове е безотказно по-добрият вариант. Не смятам и, че писмена форма на изпитване чрез отговор на наизустен от учебника въпрос по конспекта, формулиран точно така, както е в конспекта, насърчава интелектуалното развитие на студентите и развива способностите им за индивидуално мислене. Така както стоят нещата в момента в СУ, нито устната, нито писмената форма на изпитване е ефективна. И двете в сегашния си вид дават шанс за преписване и стимулират несериозно отношение. Твърди се наистина, че устното изпитване е не само субективно, но и често дава грешни впечатления за знанията на студентите, защото има хора, които се притесняват да говорят в обстановка, в която от казаното за 5 минути зависи оценката им за работата през цял един семестър и често не успяват да разкрият истинските си способности. И наистина само като си представя обстановката, в която протичаха устните ни изпити – малък професорски кабинет, вътре натъпкани десетина души, през лятната сесия жегата е невъобразима, някои професори пушат, преди това си чакал около 3 часа отвън, за да влезеш да те изпитат, говориш пред другите, не можеш да се съсредоточиш – това не е най-благоприятната обстановка, за да покажеш колко много си научил. Много съм се чудила как издържат и професорите – цял ден, а понякога и два-три, да слушат едни и същи отговори на едни и същи въпроси, как не им омръзва не знам, на мен ми изглежда по-голямо мъчение отколкото проверяването на писмени работи. От друга страна обаче пълното премахване на устните изпити, поне за нашата специалност, а мисля и за хуманитарните специалности като цяло, не би било правилно. За нас е важно да можем да се изразяваме правилно, свързано и логически обосновано под напрежение, да сме в състояние да обясним нещата, защото така доказваме, че ги разбираме. Дори в точните науки това ми се струва важно – един математик трябва да може да докаже дадена теорема не само писмено, но и устно – ако този човек някой ден стане преподавател, нали ще трябва да прави именно това ежедневно пред десетки студенти.

Решението на проблема е не в премахването на едната или другата форма, а в усъвършенстването им, така че да се отлепим от дъното, на което се намираме в момента. На писмените изпити може да се съчетават тестови въпроси от затворен тип с такива от отворен тип, в които се изисква писмен отговор в няколко параграфа. Въпросите да не бъдат директно повторение на тези от конспекта (които пък толкова често са директно повторение на съдържанията на книгите на професорите – Орлин Борисов да ме прощава), а нещо по-сложно – комбинация от няколко въпроса, да провокират мисленето на студента, да се види, че може да мисли извън рамките на строго теоретичния материал, да комбинира отделните компоненти на наученото, да анализира и т.н. Така формулирани въпросите ще снижат възможността за преписване (и то по най-елементарни начини, направо от учебника или чрез царски пищови – Орлин Борисов отново да ме прощава). Ето примерни въпроси, задавани на междинни и финални тестове по предмета „Теория на международните отношения“ в МИТ:

Midterm Exam
Please answer 2 of the 3 questions below. Do not write more than 7 pages on each. In your answers, please identify and draw on the key references as needed:

1. What is ‘international relations theory’? What ‘uses’ does IR theory have, if any? Please respond and illustrate with reference to specific examples of (a) theory and (b) reality.

2. Please review and assess the key features of evolutionary theories and please identify the criteria you use for review and for assessment. To what extent is this a useful ‘addition’ to IR theory? Please answer with reference to specific literatures and examples.

3. What are the major gaps in international relations theory? What criteria would you use to make that determination? Please discuss with reference to three specific examples of ‘theory’ and ‘applications’ in international relations.

Final Exam

Please answer 2 of the 3 questions below. Do not write more than 7 pages on each. In your answers, please identify and draw on the key references as needed:

1. Compare and contrast key perspectives or theories on international conflict. How relevant are these to the dynamics of the 21st century? What criteria would you use to make that determination? Why? Please answer with reference to specific literatures and examples.

2. Please review and assess the key features of evolutionary theories. What contributions, if any, do they make to IR theory? Please identify the criteria you use for review and for assessment. In your essay, please refer to specific studies (theory and applications) and highlight their individual ‘position’ in the relevant literature.

3. What does ‘globalization’ bring to the study of international relations? Does this concept provide insightful additions or an added confusions? Please answer with reference to specific literatures and examples.

Източник: http://ocw.mit.edu/OcwWeb/Political-Science/17-420Spring2003/Exams/index.htm

Никога, абсолютно никога, и това дебело го подчертавам, не са ни задавани такива въпроси на нито един изпит от следването ни по Международни отношения. Дълбоко се съмнявам, че повече от 5 души от курса ни, състоящ се от над 100 души, ще могат да отговорят задоволително на тези въпроси, въпреки че сме изучавали същата дисциплина, и то в пети курс – определено не бих се причислила към тези 5 души.

Устните изпити също могат да бъдат усъвършенствани чрез разнообразяване на задаваните въпроси, както и увеличаване на броя на задаваните въпроси, за да се елиминира изпитването единствено върху един или два въпроса от целия материал. Студентите трябва да свикнат, че не е необходимо да научат наизуст и да си изчуруликат всичко, което пише в учебника или лекциите по даден въпрос, а да са готови да отговарят на неочаквани въпроси, от най-различни области. Устните изпити, разбира се, би следвало да са само част от начина на формиране на оценката. Далеч по-важно за подобряването на способностите на студентите да изразяват мислите си и да говорят добре е участието в дискусии по време на лекция, когато всъщност наистина имат шанс да се научат да бъдат добри оратори, които не се свенят да вземат думата пред своите връстници. Дори и с риск да се оплетат, да не кажат нищо, да изкажат твърде крайни мнения, да се покажат като бездарници, преподавателите са длъжни да окуражават студентите да говорят и това, че не го правят, е по моему един от най-големите им грехове.

Защо не се получава така желаната в българските университети промяна? Толкова ли е трудно и ние като на запад да достигнем до по-балансиран метод на оценяване, който включва различни компоненти и разнообразни задачи за изпитване на уменията и знанията на студентите? Толкова ли е трудно професорът на първата лекция да каже: „Драги студенти, тъй като сме се събрали тук за един семестър да научим нещо, смятам да направя оценяването на вашите знания по-разнообразно и да направя учебния процес малко по-вълнуващ за всички нас. Оценката ви по предмета ще се формира по следния начин: участие в дискусии по време на лекция – 15 %, кратки тестове в началото на всяка втора лекция – 10 %, междинен тест – 20 %, курсови работи от 5 страници – 20 %, финален тест (писмен или устен по избор на студента) – 35 % (други форми на оценяване могат да бъдат групови проекти, презентации).“??? Не, не е толкова трудно. Съжалявам, че трябва да достигна до същия извод като автора на статията на в-к Капитал. Не бих употребила думи като „чиста проба мързел“, но бих казала, че се получава болестна комбинация от апатия, умора от живота, нагаждане към лесното и удобното, липса на инициативност, нежелание да дадеш преди да си получил (т.е. преди да са ти направили заплатата поне толкова, колкото на професорите в Дюк). Мисля, че е достатъчно един човек да повлече крак и нещата ще потръгнат. Ще се види, че лекциите при този преподавател ще станат по-посещавани от тези на всички други, а студентите ще го уважават. Не знам какво по-ценно би могло да има за един преподавател от това да бъде почитан и обичан от своите студенти, мисля, че и нашите професори винаги това са желали, но вълчите времена, липсата на желание, беднотията, омагьосаният кръг притъпиха и техните усещания през последните години, също както усещанията на цялото ни общество.

За завършек по-долу копирам мнението на един от участниците във форума на СУ по същата тема, която споменах в началото. Радвам се, че има български студенти, които са наясно какво е необходимо да се промени, за да заработи по-добре системата. И това не са грандиозни макрореформи, а неща, които би следвало да се спазват независимо дали университетът е държавен или частен, независимо дали сам определя броя на приетите студенти и таксите за обучение или не. То всъщност ако преподавателите и студентите не се научат на тези мънички неща, не започнат да възприемат насериозно ролите си в образованието, никога нищо няма да се промени, колкото и реформи да правим, моделирайки висшето образование по пазарен модел.

Вече изказах възгледите си как би следвало да бъдат формулирани въпросите на писмените изпити, не смятам, че развиването на всички въпроси от конспекта е правилен подход, по-скоро въпросите трябва да са така зададени, че за да им отговори студентът да трябва да покаже знания по цялата материя, вникване и разбиране, което ще му позволи да отговори добре на въпросите и без да притежава феноменална фотографска памет за запомняне на всяка страница от учебника. По точки 1 и 2 по-долу съм писала и преди, по 5 и 6 подкрепям.

Ето го и мнението:

Форум на СУ

Advertisements