Препечатвам две статии от най-новия брой на „Капитал“. Ще пусна линкове, но си позволявам и да копирам текста им тук, защото след една-две седмици като станат платени, няма да има достъп до тях.

Кои са най-добрите в науката (от Ясен Пекунов, http://www.capital.bg/show.php?storyid=374198)

Световна класация разкрива най-престижните университети

В кои университети се прави голямата наука? Къде финансирането и квалификацията на персонала са достатъчно високи, за да получа Нобелова награда?

Тези въпроси занимават всеки млад изследовател, търсещ своето място. Същите проблеми би трябвало да занимават и европейските политици, които искат да създадат „общество, основано на знанието“.

През изминалите няколко години Институтът за висше образование към Шанхайския университет Jiao Tong, Китай, разработва методология за подреждане на световните университети според тяхната научноизследователска дейност (http://ed.sjtu.edu.cn/ranking.htm). Класацията отчита само научния принос и не е показателна за образователното ниво, макар двата аспекта да са взаимозависими. Скоро бяха оповестени резултатите за 2007 г.

Критериите за оценка са основани на отдавна признати в науката показатели. При все това класацията е напълно коректна само за изследванията в естествените науки и е само донякъде обективна за икономическите и социалните дисциплини.

Резултатите

са въодушевяващи за САЩ и обезсърчителни за Европа. Очевидно Старият континент все така изостава научно, докато САЩ доминират в науката във всички отделни полета – медицина, материалознание, физика и математика, социални науки, инженерни науки. Американски университети заемат между 15 и 19 от първите 20 места в отделните дисциплини и 17 от 20 в общото класиране. В Европа доминират английските и германските университети, като Англия е единствената държава освен САЩ, която има повече от един университет в първите 50 за целия свят. Япония има един университет сред челните 20.

Данните предполагат интересни анализи. Китайските изследователи например виждат връзка между това, че 54 от стоте водещи световни университета са в САЩ, и факта, че 4.6% от световното население (това на САЩ) произвежда 27.4% от световния БВП (по данни на Световната банка за 2006 г.). Донякъде тази спекулация е оправдана, защото американските университети създават повечето нови технологии. Икономически погледнато, новите технологии увеличават парите с реално покритие (стока или услуга) в обращение, което автоматично води до повишаване на покупателната способност и стандарта на живот. Вижда се, че държавите с най-производителни икономики в света – Англия, Германия, Япония и т.н., имат сериозно развита научна дейност. Страни като Ирландия и Португалия вече доказаха, че инвестициите в създаване на нови технологии, т.е. в научни изследвания, предшестват и са предпоставка за икономически растеж. Подобно разбиране предизвика Европа да увеличи инвестирането в научния сектор. А неразбирането на тази тенденция е причина да няма български университет сред 500-те водещи в света.

Интересно е 76-ото място на Московския държавен университет (МГУ). Заради недалновидната си държавна политика Русия от десетилетия не е голяма научна сила. Анализът показва, че МГУ е толкова напред поради високите стойности на критериите за броя присъдени научни награди на учени от университета и на изследователи, които са завършили в него. Според тези показатели университетът е водещ в целия свят. Лошата публикационна активност обаче сочи, че скорошните си Нобелови награди руските учени са взели като емигранти изследователи в други университети. Доста високият ранг на МГУ е пример за недостатъчната обективност или поне съвременност на изследването.

Лидерът САЩ

не изненадва никого в научните среди, където е прието да се смята, че ако си умен и амбициозен, отиваш в Америка. Все пак какво освен изтичането на мозъци поражда драстичната разлика между САЩ и останалия свят? На първо място това е традицията, обществената ангажираност и подкрепа. Да си учен в САЩ е престижно и добре платено за разлика от останалия свят. Държавните инвестиции в науката са огромни: САЩ отделят за нея повече пари от цяла Европа. За сравнение – научният бюджет на САЩ за 2007 г. е 137 млрд. долара, докато целият на ЕС за периода 2007 – 2013 г. (Седма рамкова програма) е 54 млрд. евро. Разбира се, европейските национални донори допълнително увеличават тази сума, но във всички случаи тя е много по-ниска от инвестираната отвъд океана.

Филантропската подкрепа, която е почти непозната в останалия свят, също има огромно значение в САЩ. Там е прието богатите да даряват огромни суми за наука. Традицията датира от времето на благотворители като Джон Хопкинс (с чиито пари е основан едноименният университет), Андрю Карнеги (Carnegie-Mellon University) или Хауърд Хюз (Howard Hughes Medical Institute, HHMI), които раздават огромните си богатства още приживе. Всяка година частни лица, като например кметът на Ню Йорк Майкъл Блумбърг, даряват стотици милиони долари на изследователите. Бюджетът на неправителствения HHMI за 2007 г. е над 16 млрд. долара. Учените допълнително са подкрепени от връзката между индустрията и университетите. Университетите непрестанно разработват технологии за корпорациите, които се превръщат в патенти. Не е чудно, че множество американски учени са милионери, а университетите – милиардери. В останалия свят като цяло изследователите са доста зле платени, макар също да са умни и квалифицирани.

Американската наука дължи успеха си и на образованието, което е много по-гъвкаво и практично от европейското. Както и на привличането на мозъци от целия свят. Подобно неравновесие в силите и липса на конкуренция обаче не е от полза за никого както икономически, така и културно. Време е Европа да се събуди и усилията за промяна на статуквото да не бъдат локализирани само в няколко държави.

–––––––––––––––––––––––

Ето тук е таблицата с Топ 20 университетите в света според китайското изследване:

http://www.capital.bg/showimg.php?filename=oo_374396.jpg. Има грешка в пай чарта с европейските университети в Топ 100 на света, ама нищо.

–––––––––––––––––––––––

Ето и втората статия:

В очакване на ренесанс (от Ирина Новакова, http://www.capital.bg/show.php?storyid=374197)

Висшето образование в Европа никога не е било на толкова ниско ниво и вече изостава не само от Америка, но и от Индия и Китай

Всеки страничен наблюдател би завидял на студентите в Лайденския университет в Холандия. Университетът, един от първите в Европа, притежава прекрасни старинни сгради, обрасли с бръшлян и пропити с история.

По сводестите им коридори са се разхождали Айнщайн и Мария Кюри, а на изумрудените поляни под готическите им сенки са седели с учебник не един или двама европейски крале. Но идилията е измамна – поглед в класните стаи показва, че отвътре старинните сгради съвсем не изглеждат толкова впечатляващи. Компютрите са стари, библиотеките – бедни, а най-добрите преподаватели обикновено преподават на няколко места и затова част от курсовете се водят от студенти докторанти.

Тези проблеми съществуват в повечето европейски университети и са още по-крещящи в тези от тях, които нямат късмета да се помещават в старинни дворци. Някога люлка на новите идеи и просвещението, днес академичните институции в Европа са в

Безспорна криза

Няколко актуални класации на най-добрите световни университети поставят в челната двайсетица само два европейски университета – „Оксфорд“ и „Кембридж“. Почти всички останали места са заети от американски училища. Качеството на изследванията в Европа също запада – до средата на миналия век 73% от получателите на Нобелова награда са работили в европейски университети. В последното десетилетие едва 19% идват от европейската академична общност.

Според изследване на Центъра за европейска реформа университетите в Европа са неспособни да предложат интелектуалната и креативна енергия, от която се нуждае бавно развиващата се европейска икономика. Те не могат да привлекат академичен талант и губят най-добрите си преподаватели, които предпочитат по-високите заплати и добрите условия за научна работа в американските университети.

Отдавна не е новина, че академичните институции в САЩ задминават европейските във всяко едно отношение, но тенденцията е, че без реформа Европа скоро ще изостане и от Азия. Неотдавна европейският комисар по образованието Ян Фигел предупреди, че само след десет години Китай и Индия ще предлагат по-качествено висше образование от най-добрите училища в Европа. „Университетите ни ще загубят най-добрите си студенти, а Европа ще загуби инвестиции и работни места“, предупреди Фигел.

Според изследване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) в областта на висшето образование Европа вече се състезава именно с новите глобални фактори като Индия, Китай и Южна Корея, които предлагат високо качество на обучението на ниски цени. „Това променя изцяло правилата на играта“, твърди изследването.

За разлика от Европа, където

Липсата на средства

и за чуждестранните студенти, които са важен източник на приходи. Два пъти повече европейци учат в САЩ, отколкото американци – в Европа.

Особено в областта на точните науки и технологиите Европа не може да предложи високото ниво на американските институти, към което се стремят и Индия и Китай. Двете азиатски страни отчитат годишно увеличение на чуждестранните си студенти с 10% и масово въвеждат програми на английски език, за да привлекат още повече. Те произвеждат около 2 млн. висшисти на година, много от които с дипломи по технологии и иновации, които впоследствие запълват липсващите кадри в ЕС. Ако тази тенденция продължи, бизнесът просто ще отиде там, където са специалистите, вместо да ги привлича в Европа, предупреждава Фигел.

Изходът за европейските институции е да излязат от летаргията и академичната разсеяност и да предложат пазарни продукти, за които има реално търсене. Въпреки че специалистите спорят за конкретния начин, по който да стане това, докладът на ОИСР изразява общото мнение, че управлението трябва да се повери на мениджъри, а не на академици. В момента американските държавни университети годишно инвестират двойно повече средства във всеки студент от европейските, въпреки че цените им са съпоставими. Освен това институциите трябва да се откажат и от неефективната система да предлагат дипломи по всичко – от селскостопански машини до право, а да се специализират в определена област. Трябва да се инвестира повече в качествени и достатъчно на брой преподаватели. Повечето академици се занимават и с научен труд на фона на преподаването си. Това трябва да се стимулира, за да бъде наваксано изоставането в областта на откритията и иновациите.

Но най-трудно преодолимият проблем са парите. Трудно е да се убеди едно правителство да отдели двойно повече средства за дългосрочна инвестиция, която няма да се възвърне навреме за следващите избори. Почти толкова трудно е да се убедят студентите, че ако искат качествено образование, трябва да са готови да плащат за него, както правят колегите им в Бостън, Мумбай и Пекин.

––––––––––––––––––––––

Нямам време сега да се впускам в разсъждения по статиите. Само едно нещо искам да отбележа – независимо от противоречивата политика на държавата САЩ и злорадството от всички краища на света за интелектуалната нищета на американския народ, неоспорим факт е всичко казано в тези две статии за предимствата на американското висше образование. В САЩ има изключително високообразован елит, да не говорим, че водещи фигури във всички сфери на живота от най-различни краища на света получават образованието си в американски университети, просто защото те са най-добрите в света. Недоволните от американската пропаганда и индоктриниране, правено възможно от факта, че всички топ личности на чужди държави се образоват в САЩ, да се научат да правят образование и наука като САЩ в собствените си държави, да вземат ноу-хауто и след като толкова не им харесва американската външнополитическа идеология, да се опитат да изместят САЩ от върха, реализирайки на практика слогана „Икономика, основана на знанието“.

Образование и наука се правят с далновидност, желание и (няма начин) с пари. Тъй като съм учила и в САЩ, и в Европа, мога да потвърдя наличието на пропаст в качеството на образованието в Стария и Новия свят. А тук става въпрос за изоставане на най-развитите европейски образователни системи – тези на Великобритания, Германия, Франция. Което само може да ни доведе за пореден път до извода колко плачевно е състоянието на висшето образование в България. 

Advertisements

Вчера позачетох мненията в Интернет форума на Софийския университет. Форумът се оказа по-активен, отколкото очаквах. Не съм го разглеждала много, но потърсих темите, които ме вълнуват и попаднах на една такава, озаглавена „Няма ли най-накрая да има някакви реформи?“. Доста е стара, от миналата година, но това не я лишава от актуалност, защото всъщност оттогава досега нищо не е направено. Първо публикувам отдолу по примера на един от участниците във форума една статия от в-к Капитал от 2005 г., защото смятам, че е добре написана и казва важни неща. Ето и линк към нея, но той ще се отвори, само ако имате абонамент за архива на вестника. Надявам се, че не нарушавам авторските права на вестника, все пак вече така или иначе я има в Интернет.

Проблемът на висшето образование не е в липсата на пари (в-к Капитал, брой 22, 4 юни 2005)

Георги Мечкаров, студент в Duke university, САЩ

Пиша ви по темата на броя за висшето образование в България, публикувана в бр. 21 на „Капитал“. Радвам се, че сте повдигнали въпроса, и смятам, че когато се дискутира реформата в българското образование, е добре да бъде чут гласът и на студентите в западни университети.

Мога да заявя, че разликите в образованието в България и в Америка са огромни. Може би най-голямата и основна разлика е в количеството работа, която всеки студент има. Например в Дюк (Duke University, Северна Каролина), където аз следвам, тя е с пъти повече от количеството материал за учене, което има българският студент, дори и в най-престижните специалности на най-престижните университети в България.

Дори и самите думи, които използват студентите в България и САЩ, показват разликата. В България по време на сесия всички учат, зубкат, четат и т.н. Докато при нас в Дюк се казва просто, че имаме много работа за вършене. Студентите в САЩ приемат образованието като работа, която трябва да се свърши, и я вършат по същия начин, по който ще вършат работата си, след като завършат – изпълнително и много отговорно. Докато поне според моите лични наблюдения в българските университети доминира мнението, че образованието е просто надлъгване с професора или асистента.

Като казвам, че студентите не се отнасят отговорно към работата си, далеч нямам предвид, че те са виновни за ситуацията. Аз лично съм бил свидетел как студенти от много елитна специалност (тоест с много висок приемен бал) се разбират с инструктора си да не посещават лекции, но въпреки това да получат шестиците. В резултат на това никой не „работи“, асистентът си получава хонорара, студентите – отличните бележки и всички са доволни. А това е нещо, което гарантирам, че никога не може да се случи в който и да било от американските университети. Или поне тези от top 50.

Но дори и когато няма такова негласно споразумение, системата в България е все още много архаична. Например т.нар. устен изпит е най-голямата пародия на образование. В Америка такова нещо в днешно време не съществува никъде – понеже се е доказал като изключително неефективен и субективен метод за оценяване. А в България може би поне 60-70% от изпитите в университета са на този принцип.

Друга разлика е форматът на оценяване. Ще дам пример. Този семестър вземах „Статистика“ в Дюк. Формата на оценяване беше следната:

Финален изпит 20%
Първи междинен изпит 20%
Втори междинен изпит 20%
Работа в клас* 20%
Лабораторна работа 10%
Проект 5%
Web задачи** 5%

За да бъда сигурен, че имам шанс да не ме скъсат, трябваше да отделям средно по 10-12 часа на ден, за да се подготвя. Подготовката за трите изпита, които са накъсани на равни разстояния през семестъра, е съвсем отделна. Всеки студент взема по още минимум три такива курса със същото натоварване. В България в специалност „Стопанско управление“ и „Икономика“ в Софийския университет, както и в почти всички специалности в УНСС, вземат същия предмет „Статистика“ през втората година. Там системата е следната:

Финален изпит
пред професор
или асистент – 100%

В резултат на това дори и някой да е бил последователен, колкото всеки студент в Дюк е длъжен да бъде, това няма никакво значение, защото всичко зависи от финалния изпит и всички съпътстващи го субективни фактори (особено ако е устен).

Когато преди година говорих с един български професор, той ми каза, че тези разлики се дължат на това, че в Дюк образованието струвало 160 000 долара общо, а в Софийския университет студентите плащали общо към 900 лева. Според мен обаче това не може да е никакво оправдание, защото освен чиста проба мързел от страна на професорите не може да има друга причина, поради която да не спират с абсурдните устни изпити и да не дават много повече работа през семестъра.

Излиза така, че и студентите са доволни (за това, че нямат много работа), и преподавателите са щастливи (за това, че не трябва да проверяват нищо). В крайна сметка студентите вземат дипломите и се оказва, че никой работодател няма вяра на фалшивите шестици в тях. Излиза, че в краткосрочен план всички печелят малко, а в дългосрочен план всички губят много.

За да се промени тази система, не са нужни пари, защото има много елитни държавни университети, където образованието пак е почти безплатно, но стандартите са далеч по-високи от тези в България.

*In-class problems – кратки тестчета в началото на всеки учебен час
**Web problems – отговори на въпроси, които трябва да бъдат пратени в електронен формат на професора не по-късно от 10 минути преди започването на всеки час

Статията твърди, че основен проблем на висшето образование в България е не липсата на пари, а професорският мързел, изразяващ се в нежелание да се промени архаичната и субективна устна форма на изпитване, която преобладава в българските университети. Такъв е възгледът на автора. Абсолютно съгласна съм с едно – погрешно е крайната оценка по даден предмет да се формира чрез една-единствена форма на оценяване – била тя писмена, или устна. Не мога да застана категорично срещу устната форма на изпитване, защото не смятам, че писмената чрез тестове е безотказно по-добрият вариант. Не смятам и, че писмена форма на изпитване чрез отговор на наизустен от учебника въпрос по конспекта, формулиран точно така, както е в конспекта, насърчава интелектуалното развитие на студентите и развива способностите им за индивидуално мислене. Така както стоят нещата в момента в СУ, нито устната, нито писмената форма на изпитване е ефективна. И двете в сегашния си вид дават шанс за преписване и стимулират несериозно отношение. Твърди се наистина, че устното изпитване е не само субективно, но и често дава грешни впечатления за знанията на студентите, защото има хора, които се притесняват да говорят в обстановка, в която от казаното за 5 минути зависи оценката им за работата през цял един семестър и често не успяват да разкрият истинските си способности. И наистина само като си представя обстановката, в която протичаха устните ни изпити – малък професорски кабинет, вътре натъпкани десетина души, през лятната сесия жегата е невъобразима, някои професори пушат, преди това си чакал около 3 часа отвън, за да влезеш да те изпитат, говориш пред другите, не можеш да се съсредоточиш – това не е най-благоприятната обстановка, за да покажеш колко много си научил. Много съм се чудила как издържат и професорите – цял ден, а понякога и два-три, да слушат едни и същи отговори на едни и същи въпроси, как не им омръзва не знам, на мен ми изглежда по-голямо мъчение отколкото проверяването на писмени работи. От друга страна обаче пълното премахване на устните изпити, поне за нашата специалност, а мисля и за хуманитарните специалности като цяло, не би било правилно. За нас е важно да можем да се изразяваме правилно, свързано и логически обосновано под напрежение, да сме в състояние да обясним нещата, защото така доказваме, че ги разбираме. Дори в точните науки това ми се струва важно – един математик трябва да може да докаже дадена теорема не само писмено, но и устно – ако този човек някой ден стане преподавател, нали ще трябва да прави именно това ежедневно пред десетки студенти.

Решението на проблема е не в премахването на едната или другата форма, а в усъвършенстването им, така че да се отлепим от дъното, на което се намираме в момента. На писмените изпити може да се съчетават тестови въпроси от затворен тип с такива от отворен тип, в които се изисква писмен отговор в няколко параграфа. Въпросите да не бъдат директно повторение на тези от конспекта (които пък толкова често са директно повторение на съдържанията на книгите на професорите – Орлин Борисов да ме прощава), а нещо по-сложно – комбинация от няколко въпроса, да провокират мисленето на студента, да се види, че може да мисли извън рамките на строго теоретичния материал, да комбинира отделните компоненти на наученото, да анализира и т.н. Така формулирани въпросите ще снижат възможността за преписване (и то по най-елементарни начини, направо от учебника или чрез царски пищови – Орлин Борисов отново да ме прощава). Ето примерни въпроси, задавани на междинни и финални тестове по предмета „Теория на международните отношения“ в МИТ:

Midterm Exam
Please answer 2 of the 3 questions below. Do not write more than 7 pages on each. In your answers, please identify and draw on the key references as needed:

1. What is ‘international relations theory’? What ‘uses’ does IR theory have, if any? Please respond and illustrate with reference to specific examples of (a) theory and (b) reality.

2. Please review and assess the key features of evolutionary theories and please identify the criteria you use for review and for assessment. To what extent is this a useful ‘addition’ to IR theory? Please answer with reference to specific literatures and examples.

3. What are the major gaps in international relations theory? What criteria would you use to make that determination? Please discuss with reference to three specific examples of ‘theory’ and ‘applications’ in international relations.

Final Exam

Please answer 2 of the 3 questions below. Do not write more than 7 pages on each. In your answers, please identify and draw on the key references as needed:

1. Compare and contrast key perspectives or theories on international conflict. How relevant are these to the dynamics of the 21st century? What criteria would you use to make that determination? Why? Please answer with reference to specific literatures and examples.

2. Please review and assess the key features of evolutionary theories. What contributions, if any, do they make to IR theory? Please identify the criteria you use for review and for assessment. In your essay, please refer to specific studies (theory and applications) and highlight their individual ‘position’ in the relevant literature.

3. What does ‘globalization’ bring to the study of international relations? Does this concept provide insightful additions or an added confusions? Please answer with reference to specific literatures and examples.

Източник: http://ocw.mit.edu/OcwWeb/Political-Science/17-420Spring2003/Exams/index.htm

Никога, абсолютно никога, и това дебело го подчертавам, не са ни задавани такива въпроси на нито един изпит от следването ни по Международни отношения. Дълбоко се съмнявам, че повече от 5 души от курса ни, състоящ се от над 100 души, ще могат да отговорят задоволително на тези въпроси, въпреки че сме изучавали същата дисциплина, и то в пети курс – определено не бих се причислила към тези 5 души.

Устните изпити също могат да бъдат усъвършенствани чрез разнообразяване на задаваните въпроси, както и увеличаване на броя на задаваните въпроси, за да се елиминира изпитването единствено върху един или два въпроса от целия материал. Студентите трябва да свикнат, че не е необходимо да научат наизуст и да си изчуруликат всичко, което пише в учебника или лекциите по даден въпрос, а да са готови да отговарят на неочаквани въпроси, от най-различни области. Устните изпити, разбира се, би следвало да са само част от начина на формиране на оценката. Далеч по-важно за подобряването на способностите на студентите да изразяват мислите си и да говорят добре е участието в дискусии по време на лекция, когато всъщност наистина имат шанс да се научат да бъдат добри оратори, които не се свенят да вземат думата пред своите връстници. Дори и с риск да се оплетат, да не кажат нищо, да изкажат твърде крайни мнения, да се покажат като бездарници, преподавателите са длъжни да окуражават студентите да говорят и това, че не го правят, е по моему един от най-големите им грехове.

Защо не се получава така желаната в българските университети промяна? Толкова ли е трудно и ние като на запад да достигнем до по-балансиран метод на оценяване, който включва различни компоненти и разнообразни задачи за изпитване на уменията и знанията на студентите? Толкова ли е трудно професорът на първата лекция да каже: „Драги студенти, тъй като сме се събрали тук за един семестър да научим нещо, смятам да направя оценяването на вашите знания по-разнообразно и да направя учебния процес малко по-вълнуващ за всички нас. Оценката ви по предмета ще се формира по следния начин: участие в дискусии по време на лекция – 15 %, кратки тестове в началото на всяка втора лекция – 10 %, междинен тест – 20 %, курсови работи от 5 страници – 20 %, финален тест (писмен или устен по избор на студента) – 35 % (други форми на оценяване могат да бъдат групови проекти, презентации).“??? Не, не е толкова трудно. Съжалявам, че трябва да достигна до същия извод като автора на статията на в-к Капитал. Не бих употребила думи като „чиста проба мързел“, но бих казала, че се получава болестна комбинация от апатия, умора от живота, нагаждане към лесното и удобното, липса на инициативност, нежелание да дадеш преди да си получил (т.е. преди да са ти направили заплатата поне толкова, колкото на професорите в Дюк). Мисля, че е достатъчно един човек да повлече крак и нещата ще потръгнат. Ще се види, че лекциите при този преподавател ще станат по-посещавани от тези на всички други, а студентите ще го уважават. Не знам какво по-ценно би могло да има за един преподавател от това да бъде почитан и обичан от своите студенти, мисля, че и нашите професори винаги това са желали, но вълчите времена, липсата на желание, беднотията, омагьосаният кръг притъпиха и техните усещания през последните години, също както усещанията на цялото ни общество.

За завършек по-долу копирам мнението на един от участниците във форума на СУ по същата тема, която споменах в началото. Радвам се, че има български студенти, които са наясно какво е необходимо да се промени, за да заработи по-добре системата. И това не са грандиозни макрореформи, а неща, които би следвало да се спазват независимо дали университетът е държавен или частен, независимо дали сам определя броя на приетите студенти и таксите за обучение или не. То всъщност ако преподавателите и студентите не се научат на тези мънички неща, не започнат да възприемат насериозно ролите си в образованието, никога нищо няма да се промени, колкото и реформи да правим, моделирайки висшето образование по пазарен модел.

Вече изказах възгледите си как би следвало да бъдат формулирани въпросите на писмените изпити, не смятам, че развиването на всички въпроси от конспекта е правилен подход, по-скоро въпросите трябва да са така зададени, че за да им отговори студентът да трябва да покаже знания по цялата материя, вникване и разбиране, което ще му позволи да отговори добре на въпросите и без да притежава феноменална фотографска памет за запомняне на всяка страница от учебника. По точки 1 и 2 по-долу съм писала и преди, по 5 и 6 подкрепям.

Ето го и мнението:

Форум на СУ

Първата ми PowerPoint презентация:

КАК ДА НАПИШЕМ ДОБРА КУРСОВА РАБОТА

Можете да я намерите и в частта „Полезни документи“. Надявам се, че ще бъде интересна и полезна на всеки, който се интересува как да подобри процеса на писане в университета, както и качеството на крайната продукция. Съдържа практически съвети, които може и да са очевидни за някои, но са систематизирани на едно място и мисля, че почти всеки би могъл да научи нещо ново. Смятам, че подобни съвети трябва да са в основата на висшето образование и задължително да се предоставят на студентите в отделна въвеждаща дисциплина в първи курс (заедно с други неща като академична почтеност, запознаване с плагиатството и начините за избягването му, както и правилно цитиране на източниците) или като елемент от други дисциплини по лична инициатива на преподавателите, за да може студентите да започнат да придобиват култура на писане още с влизането в университета.

Разглеждам си студентската книжка и се опитвам да си припомня по колко от дисциплините в петгодишното си следване сме имали т.нар. „упражнения“. По мой спомен имахме „упражнения“ по История на международните отношения във втори курс, нещо като упражнения по Нова и най-нова история на балканските народи (казвам „нещо като“, защото те си бяха част от редовните лекции, но ги водеше един докторант), по Международна сигурност (които впоследствие се оказаха упражнения по международно публично право и нямаха никакво влияние за оценката по МС) и по Теория на международните преговори. Още в първи курс трябваше да имаме упражнения по Основи на икономическата теория, само че нямахме. Значи всичко на всичко 4 „упражнения“ от 39 изучавани дисциплини (поне толкова са записани в моята книжка). Може и да сме имали упражнения по Международно публично право, Международно частно право и Международни спорове и конфликти в първия семестър на четвърти курс, когато бях в Германия, но дори и да прибавим тези 3 дисциплини, резултатът ще е 7 от 39, което не подобрява много нещата. А и доколкото знам не сме имали упражнения.

Упражненията по История на международните отношения бяха забутани в една стая някъде в Биологическия факултет, до която се стигаше през невероятни катакомби. В крайна сметка тези упражнения, макар и твърде негъвкаво структурирани, имаха някаква полза. Подходът на докторантката не се различаваше много от подхода на учител към ученик в средното училище, което в определени случаи ме дразнеше, но като се замисля е по-добре от липсата на всякакъв педагогически подход при провеждането им. Спомням си, че бяхме разделени на групи (което беше смислено при толкова голям курс) и четяхме разни договори, примерно конвенцията от Монтрьо за режима на Босфора и Дарданелите, и после ги обсъждахме. Всъщност обсъждане не е точната дума, защото истинска дискусия никога не се получаваше. Ние в нашата учебна система рядко проявяваме желание и намираме смисъл в това да мислим на глас пред своите съученици/състуденти и да създаваме върволица от допълващи се, тласкащи напред мисленето на цялата група и предизвикващи нови и нови отговори мнения. Мисля, че е по-скоро чиста апатия, отколкото страх от това да не се изложим пред останалите. Спомням си, тази година присъствах на една лекция по История на черноморския район, това е избирателна дисциплина, която не бях взела предните години и сега си я догонвах заедно с второкурсниците. Преподавателката и друг път ми е правило впечатление разказва увлекателно и има доста познания. Имаше едно момиче от Украйна и понеже в лекцията ставаше въпрос отчасти за Украйна, момичето постоянно се намесваше и разказваше интересни неща, явно беше чела по тези въпроси. Преподавателката за някои неща не беше съгласна с нея, но беше много доволна, че момичето взимаше участие и оживи лекцията. Нейната активност обаче не подтикна никой от колегите й да вземе участие.

Импровизираните упражнения, които имахме по История на балканските народи, всъщност си бяха лекции, само че представени от докторанта. Помня, че веднъж беше поканил свой приятел и колега, вече издал доста публикации и доста компетентен поне според нашия докторант, който да ни изнесе лекция. Не си спомням как се казваше, нито какво ни е говорил, което е индикация или за лошата ми памет или за факта, че не е казал нищо съществено.

По Международна сигурност бяха най-добрите упражнения, които сме имали. Както се оказа, те бяха всъщност по-скоро по Международно публично право, не покриваха учебния материал по Международна сигурност и нямаха никакво влияние върху оценките, въпреки усилията, които положи докторантът (не знам дали беше докторант де, ама не знам как да го наричам – абе Динко се казваше). На първото упражнение имаше около 15-20 души от курса. Когато се разбра, че упражненията всъщност не влияят на предмета Международна сигурност, колегите спряха да ги посещават, идваха по 4-5 души. А упражненията наистина от всичко, което сме имали и като упражнения, и като лекции, най-много се приближаваха до представата за обучение със силно изявен дискусионен елемент. Динко ни изпращаше предварително по мейл по 1-2 статии, които да прочетем като подготовка за следващото упражнение. Винаги идваше с предварително съставен (печатно, не ръкописно) и отпечатан на около три страници план, много добре знаеше какво иска да обсъди с нас и какво иска да ни накара да разберем, задаваше въпроси и ни караше да говорим. Обаче наслоеното с години мълчание и незаинтересованост си казваха думата. А дори и ако искахме да говорим, усещахме (т.е. аз за себе си, за другите не знам), че ни липсва подготовка и ненаученото в продължение на четири години ни пречи да бъдем на ниво и да извлечем максимална полза от дискусията. Като прибавим към това и липсата на посещаемост след като се установи, че упражненията не служат за нищо, ефектът от тях бе нищожен в края на следването ни и си останаха предвестник на едно по-хубаво, недостижимо за сега бъдеще. Такива упражнения трябваше да имаме още в първи курс по Обща теория на правото, а не в пети.

И накрая, „упражненията“ по Теория на международните преговори си бяха наистина упражнения в кавички. Не искам да обиждам персонално докторантката, обаче: първо, всякаква липса на общ план и структурираност, на цел и виждане в каква посока иска да поведе студентите, които са й поверени да обучава, какви знания иска да им предаде; второ, поредното безсмислено раздаване на презентации, които остават в полза единствено за изготвящите ги (да се надяваме), но не и за другите (защото те не си правят труда да ги слушат); трето, липса на насоченост на дискусиите, бяха по-скоро по задължение, отколкото с истинско желание да се получи полезен разговор. Всеки път на дневен ред се поставяше въпросът „какво ще дискутираме сега“ и ние като казвахме на доктрорантката „кажете вие“, тя неизменно отговаряше „не, вие си изберете“ и накрая все го докарвахме до случая с медиците в Либия – разглеждан от различни аспекти на преговорната теория. Тези дискусии по никакъв начин не допринесоха за по-доброто ми запознаване и разбиране на случая, не ми дадоха теоретични инструменти за анализиране на практическата ситуация, не ми помогнаха да я разбера по-добре от неспециалиста, от „обикновения“ човек. В това се изразява трагичната липса на подготвеност, с която излизаме от тази специалност.

Както казах, персонално не обвинявам момичето, което ни водеше упражненията. Тя не е виновна за това, че вероятно никой не е счел за нужно бъдещите преподавателски кадри да получават педагогическа подготовка и теоретична и практическа такава относно прилагане на по-съвременни методи на водене на упражнения. Това че другият докторант, Динко, се справяше по-добре, е плод на самообучение, обучение някъде другаде, но не и на целенасочена университетска политика. А такава задължително трябва да има, защото скоро във факултета няма да остане добре подготовен човек, който да може да преподава така, както се прави в престижните университети в света, а напротив – ще изоставаме все повече. Друг е въпросът, че утвърдените вече преподаватели, които разполагат с много познания, също не проявяват никакво желание да надникнат в новата вселена, която предлагат непознатите у нас дискусионни методи на обучение и по този начин всъщност не съумяват ефективно да предадат тези познания на студентите. Силата на навика и нормалното почти за всеки човек свикване с по-лесното и рутинното едва ли ще могат да бъдат променени на този късен етап.

Цялата идея за упражнения, така както съществува в нашата специалност, за мен е един образователен абсурд. Не в нарочни упражнения, а във всяка изучавана дисциплина в специалност МО трябва да залегне практичното, доближаване на обучението до реалността във възможно най-голяма степен, симулиране на реалността. Трябва да се окуражава говоренето, споделянето на собствени възгледи, защитата на собствената позиция, защото дори и в началото да нямаш възглед по конкретен въпрос, ако други подемат и повдигнат дискусията на едно добро ниво, човек се чувства подтикнат и интелектуално стимулиран да изгради позиция и да се включи. Не искам да издигам на пиедестал възможността на групата чрез формиране на групови норми да влияе върху индивида, но аз съм изпитвала подобно въздействие на груповото поведение по време на дискусия върху себе си и го намирам за освежаващо и стимулиращо. Доста работа е нужна, за да се изкорени навикът на българския студент да мълчи, който се гради у него още от ученическите години. На мен СУ ми подейства силно негативно в това отношение, всъщност в училище ситуацията беше много по-добре, може би донякъде обусловена от това, че контактите с учителите са далеч по-близки, отколкото тези с преподавателите в университета. Усещах как пропастта между мен като студент и тях като преподаватели все повече се разширява, усещах се погълната от културата на мълчание. Трябва да се опитаме някак да си подадем ръка и да скъсим дистанцията – и студенти, и преподаватели. Вярно, имали сме предмети, където се е получавала някаква дискусия, хората са задавали въпроси (тя интерактивността не се изчерпва само с това, но това е друга тема), но доминиращият метод на инструкция беше говорене, говорене и пак говорене (преподавателско), а доста често и диктуване. Къде беше разработването на външнополитически сценарии по изключително важния предмет Теория на външната политика, къде беше упражняването на различни методи за външнополитическо прогнозиране и куп други неща, които можеха да бъдат въведени без много усилия, само с желание? Общо взето, не е преувеличено да се каже, че бяхме оставени на произвола на съдбата.

Не е зле СУ, ако все още има сили и останали активни хора, да се замисли за кандидатстване с проекти по направленията за висше образование от оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ на Европейския социален фонд, които ще отпускат финансиране за развитието на докторанти, постдокторанти и млади учени. Огледах сайта на дирекция „Структурни фондове и международни образователни програми“ на Министерството на образованието (актуализиран от някой усърден и отговорен служител, за което поздравления) – има подробни обяснения какви са приоритетните програми, как се кандидатства с проекти по тях, кои проектни дейности са допустими. Повече информация за направлението „Развитие на докторанти…“ Крайният срок за кандидатстване с проект е 8 октомври. Запознах се набързо с насоките за разработване на проектно предложение. СУ може да кандидатства като институция сам или в партньорство с друго висше училище, или научен институт, или организация. Не виждам пречка университетът да кандидатства например с проект за целева група 7-8 докторанти, които да бъдат свързани с европейски образователни институции, предлагащи педагогическа подготовка за бъдещи преподаватели, да бъдат изпратени на някой и друг семинар (макар и генерално да съм скептично настроена към семинарите), да им се съдейства за публикуване на статии в чуждестранни журнали, което ще стартира научната им кариера и въобще тези хора да получат подготовка за бъдещата си академична кариера. Защото в България скоро добрите преподаватели ще са на изчезване.

Благодаря на Тони, който ми обърна внимание за съществуването на тази петиция:

Петиция: Образованието и науката – основен приоритет в развитието на страната

11 май – заедно за по-добро образование – това е „програмният“ сайт на петицията и инициативата в подкрепа на образованието и науката в България

Гражданско движение за защита на науката и образованието в България

Ще сложа и постоянни линкове в секцията „Връзки“.

…щяхме да се приближим поне с крачка към една по-добра образователна система, в която онова, което аз и ти като студенти имаме да кажем по даден въпрос, се цени от онзи, на когото му плащат, за да ни учи – преподавателят. Разочароващо е, когато се потрудиш да създадеш нещо (което на всичкото отгоре ти е било поставено като задача от преподавателя), а после човекът, който би трябвало да го прочете и да предостави обратна връзка, не го удостои дори с поглед. Доста пъти съм се трудила, дори и когато съм знаела, че така стоят нещата в Софийския университет и че усилията ми си остават само за мен. Имали сме и преподаватели, които наистина четат курсовите работи. Проф. Стефанов го прави и е споделял, че му е много интересно какво мислят студентите по поставените въпроси. Беше си отбелязвал коя курсова работа е добра и след това на изпита беше малко по-лесно, ако твоята работа е сред харесаните. Проблемът с Георги Стефанов обаче е, че ние студентите нямаме никакъв начин да разберем какво точно му е харесало и не му е харесало в разработките ни (т.нар. от него „аналитични справки:). Единият начин да предостави обратна връзка е писмен и той е най-често използваният. Просто, четейки курсовата работа, нанася отстрани в полето своите бележки, забележки, въпроси, разсъждения, препоръки, поправки – всичко, каквото му дойде наум и което ще помогне на неговите студенти следващия път като пишат да се справят по-добре, ще им помогне да разберат по какъв начин разсъждава, чрез какви критерии оценява написаното. Въобще излишно е да убеждавам колко важна за студентите е обратната връзка. Тя може да стане и в устна форма – например професорът обявява приемно време, което спазва, обявява срок, в който студентите могат да дойдат за обсъждане на своите работи, например две седмици след предаването им, за да има време през това време да ги прочете и да направи бележки. В САЩ това е нерядко срещана практика, макар, разбира се, да преобладава писменият фийдбек. В един клас по творческо писане във Вермонт професорът беше предпочел всеки студент да дойде лично при него за обсъждане на разказите, които е написал. Не бих казала, че винаги всички дискусии се получават супер плодотворни, не мога и да твърдя, че системата на фийдбек е безусловно положителна, защото индивидите са тези, които вдъхват живот на системите, но определено смятам, че при доброжелателно и съзнателно (за пореден път ще използвам тази дума!) прилагане тази система е далеч за предпочитане пред нечетенето на курсовите работи – самото им възлагане тогава се превръща в безсмислено упражнение и отбиване на номера. Идеята на образователната система не е да кара тези, които въпреки леността, към която ги подтиква лошото й функциониране, са готови да отворят повече от две книги и статии за написването на една курсова работа, да се борят срещу системата и да придобиват знания самосиндикално и напук на нея, а обратното – да приобщава и онези, на които им иде отвътре да карат през просото. А и все пак тук говорим за уж най-реномирания университет в България (а дали?).

За илюстрация на казаното предлагам няколко сканирани страници от курсовите ми работи в САЩ, които нагледно показват какво значи да си вършиш работата от професорска гледна точка:

Курсова работа за нацията – предмет: Източна Европа в Модерността

Курсова работа за хумора в комунистическите режими – предмет: Източна Европа в Модерността

Кратка домашна работа – предмет: Религия и либерална демокрация

Курсова работа върху Маргарет Атууд и Джийн Рис – предмет: Постколониална англоезична литература

Курсова работа върху демократизацията в Бразилия – предмет: Сравнителна демократизация

Бих искала да обърна особено внимание върху първите две курсови работи – корекциите са толкова задълбочени, че винаги, когато професорът ми върнеше пейпър, прекарвах дълго време в размисъл над тях и дори си представях какво бих му отговорила. Просто личи, че човекът наистина взема присърце това, което върши. А като се сетя, че на всяка обявена за предаване на пейпър дата получаваше по около 60 писания, които прочиташе за две седмици, и до ден днешен ме изпълва дълбоко уважение към него. А дори не беше много високо в професорската йерархия, защото преподаваше предмети само от първи и втори курс, а и беше сравнително млад. Кога ли мастит български професор ще седне да чете, да мисли върху написаното от студентите му и да си води бележки??

Накрая, като продължение на една предишна тема за учебните планове, които преподавателите би било добре да предоставят в началото на семестъра (нещо повече от конспект на хвърчащ лист) – попаднах на страницата на преподавател от Юридическия факултет на Пловдивския университет:

Диман Димов – ето това имах предвид, когато говорех как преподавателите могат да подобрят учебния процес. Предоставено е описание на учебната дисциплина, подробен конспект, литература, необходима за подготовка по дисциплината, както и график на упражненията и текстовете, които трябва да се прочетат за всяко от тях. Освен това са публикувани оценките от изпитите – перфектна употреба на възможностите на Интернет – все пак живеем в епохата на информационните технологии. Разбира се, има какво още да се желае в посока публикуване на програма на занятията по седмици и на това, което ще се дискутира. Но като цяло – много добре и е радващо да се види такова нещо!

Възможността за ползване на разнообразни източници за подготовка и самоподготовка е сред най-големите ахилесови пети на българското висше образование и една от големите ми болки. Болка е, защото не е нещо непостижимо дори и в нашите условия, а въпрос на воля и желание от страна на университета.

През първите две години от престоя си в СУ не подозирах значението на това да бъдеш информиран за най-различни гледни точки, от най-различен ъгъл. Купувах и четях това, което бивах инструктирана от преподавателите. Отвреме навреме ходех в Народната библиотека за допълнителни материали, но те не бяха кой знае колко по-различни от предписаното по време на лекция. Простата истина е, че само с българска научна литература човек не може да придобие достатъчно знания. Налага се да ползва чуждоезична. И тук идва въпросът за сдобиването с нея. Минимален брой книги по международни отношения, политология, социология и др. хуманитарни науки се превеждат на български. За статии и публикации в периодични издания да не говорим. Това, разбира се, не е и необходимо. В днешния свят, в който младите хора свободно си служат с най-различни чужди езици, на тях им е напълно достатъчно някой просто да им даде възможност да четат. Развитието на хуманитарните науки в световен мащаб минава покрай нас без да разбираме за него. Ако имаме щастие, понякога долавяме далечно ехо от някой наистина епохален труд на епохален учен.

Този проблем има елементарно решение – достъп до онлайн архиви на периодични издания. Хората са го измислили отдавна.  Срещу годишен абонамент образователната институция, държавното учреждение, библиотеката или индивидът закупуват правото на достъп до несметно количество качествена научна литература във всички области на познанието. Все повече университети предоставят тази възможност на своите студенти чрез институционален абонамент. В САЩ голяма част от литературата за подготовка за даден изпит може да бъде намерена в онлайн архиви като JSTOR. Преподавателите възлагат всяка седмица статии за четене, които отново по най-лесния начин могат да бъдат намерени в JSTOR, вместо да ровиш в хартиени каталози, търсейки журнал, за който твоят университет може и да не е абониран.

Именно JSTOR е един от най-широко използваните онлайн архиви. В него фигурират сканирани електронни версии на огромен брой научни журнали (729 ако трябва да бъдем точни). Запазва се оригиналният дизайн на страниците. В JSTOR не се публикуват текущите броеве на журналите, обикновено има „дупка“ между най-новия брой на журнала и архивираните в JSTOR броеве – от 1 до 5 години. Общо над 3700 институции от 122 държави използват услугите на онлайн системата за архивиране. Над 700-те журнала са разпределени в 14 колекции, които имат отделни цени. Абониращата се институция може да избере кои колекции да закупи в зависимост от целите си. Ето тук има подробен списък на съдържащите се във всяка колекция типове публикации. 7 от колекциите са мултидисциплинарни. Колекция Arts & Sciences I включва 119 журнала по икономика, история, политология, социология и някои заглавия по екология, математика и статистика. Колекция Arts & Sciences II включва 125 заглавия, които задълбочават тези от първата колекция – напр. по икономика, история, азиатски изследвания. Включват се и някои нови дисциплини – археология, класицизъм, африкански, латиноамерикански, близкоизточни и славянски изследвания. Има и доста заглавия по политология, международни отношения, международна сигурност, които ги няма в първата колекция. Фокус на третата колекция Arts & Sciences III са журнали в областите литература и езикознание, музика, филмово изкуство, фолклор, религия, история на изкуството и архитектурата. Четвъртата колекция въвежда заглавия по право, психология, публична администрация. Петата колекция ще бъде напълно компилирана през 2009 и ще разшири обхвата в области като философия, история, класицизъм, религия, история на изкуството и др. Шестата колекция е замислена като допълнение на първите пет и ще дава възможност на абонирания да избира кои от заглавията в нея да прибави към основните четири колекции. Седмата мултидисциплинарна колекция покрива биологическите науки. Останалите 7 колекции покриват специфични научни дисциплини: Бизнес, Бизнес II, Екология и ботаника, Здравеопазване и общи науки, Езици и литература, Математика и статистика, Музика. Част от заглавията в тези колекции фигурират и в мултидисциплинарните колекции, други не.

Ползвала съм JSTOR в САЩ и мога да кажа, че в него се намира практически всичко, което е необходимо на един студент. Какво е направено по въпроса със закупуването на абонамент за JSTOR в България? Нов български университет е закупил абонамент за базовите четири колекции Arts & Sciences – много добър избор, бих казала! Ето тук една PowerPoint презентация от сайта на НБУ за JSTOR. Днес се обадих в НБУ, за да попитам при какви условия може да се ползва архивът от външни за НБУ лица. Срещу 3 лв. на ден може да се ползва пълен достъп до всички ресурси на тяхната библиотека, вкл. и JSTOR. За JSTOR са абонирани и Американският университет в Благоевград и Великотърновският университет. В СУ Стопанският факултет се е абонирал за бизнес колекцията и отново затвърди впечатлението ми, че е най-организираният факултет в СУ. Срещу читателска карта за централната библиотека на СУ всеки студент на университета може да ползва архива на JSTOR като отиде в Стопанския факултет.

Мисля, че е крайно време не отделни факултети, а Софийският университет като цяло да направи крачка нагоре в посока изплуване от назадничавостта и безвремието, в които съществува. 20 000 студенти, обучаващи се в най-голямото висше учебно заведение в България (така е, нали не бъркам?), имат правото да се информират за най-новото и качествено в дисциплината, на която са избрали да се посветят. Вероятно такъв достъп си струва след като търсене за „европейски парламент“ в електронния каталог на университетската библиотека на СУ връща точно 4 (??!!!) резултата. Признавам си, не съм ходила отдавна в библиотеката, може би просто онлайн търсачката им нищо не струва и там всъщност ме очаква цяла купчина нови книги за Европейския парламент, които ще ми помогнат да си напиша дипломната работа, но защо ли някак се съмнявам…За разлика от търсачката на СУ, търсачката на платената виртуална библиотека questia.com, за която се абонирах миналата седмица, връща 36 000 резултата  на търсенето „european parliament“. Далеч съм от мисълта, че всичките са 100 % релевантни, но дори само прочитането на 13-те включени в Research Topic European Parliament заглавия е достатъчно за написването на най-задълбочената дипломна работа по предмета в България. Предимството на Questia пред другите бази данни от типа на JSTOR и Ebsco или на издатели като Sage и Blackwell е, че предлага пълнотекстов достъп до цели книги. И Questia предлага институционален абонамент, но не зная при какви ценови условия, защото още не са ми отговорили на запитването, което изпратих.

Абонаментите в JSTOR на пръв поглед излизат солено, но ако човек се замисли, че чрез този абонамент СУ ще облагодетелства 20 000 студенти и неимоверно ще повиши качеството на образованието, цената е по-скоро ниска, отколкото висока. Освен това България попада в категорията държави, ползващи 50% отстъпка от цената. И така, моето предложение е следното: СУ да закупи първите четири колекции на JSTOR – базовите, които е закупил и НБУ. В зависимост от това дали образователната институция се води много голяма, голяма, средна, малка или много малка по критериите на JSTOR (не знам те какви са, но вероятно СУ попада или в категорията „много голяма“, или в категорията „голяма“) абонаментът за четирите колекции ще излезе между 70 000 долара и 45 000 долара. Това включва както еднократни, така и годишни такси. Сумата е толкова голяма заради еднократните такси, след това абонаментите са по 3 000 до 5 000 долара на колекция годишно – сума, напълно постижима за СУ, мисля си. Вместо за подмяна на плочките и пейките във вътрешния двор на университета парите могат да отидат за насърчаване на подготовката на студентите чрез достъп до най-новото в научния свят – първостепенната цел в случая.

Ясно е, че засега предложената от мен алтернатива е само една. Обещавам да проуча и други възможности. Всъщност, мисля, че комбинация от JSTOR и Questia е най-добрият вариант. Един такъв институционален абонамент е свързан с друг проблем – компютърна обезпеченост. Международният достъп до JSTOR е възможен само чрез локални университетски компютърни мрежи, т.е. отдалечен достъп от вкъщи например не е опция. Как обаче да обясним на американците отвъд Океана, че в ректората на СУ достъпът до компютри е сложна работа? Такъв абонамент ще изисква и предоставяне на всеки един от 20 000-те студенти в СУ на индивидуално потребителско име и парола, с които да влиза в базата данни на JSTOR. Въпреки трудностите, мисля, че може да се започне дори от 3-4 компютъра (например тези в кариерния център) – тъкмо да се види какъв е интересът, а впоследствие по библиотеките на факултетите този достъп да се разширява. Крайно време е Софийският университет да спре да живее в 80-те години на XX век и да направи усилие да се модернизира. Всъщност, как така е възможно цялата университетска администрация да работи на сравнително модерни компютри, а за студентите закупуването на подобни ресурси да се отлага в неясното бъдеще с аргумента, че са прекалено скъпи? Донорски програми колкото щеш, постоянно даряват техника и няма да се уморя да повтарям, че всичко е въпрос на желание. В случая става дума за доста мащабен проект, но при добро планиране могат да се осигурят както средства за абонамент, така и приличен брой компютри за оползотворяване на закупения достъп.